— Да, сега съм по-добре — усмихна му се тя.
Продължиха да яздят. Александра се чувстваше толкова изморена, че едва се държеше на седлото.
— Наближаваме, мис Александра. Знам, че сте изморена, но довечера ще си починете. Можете ли да продължите още малко?
Александра се вгледа в лицето му. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му, върху което освен умората личеше и загриженост за нея.
— Да — усмихна се тя несигурно. — След като стигнахме дотук, предполагам, че мога да продължа още, но ще трябва да ме свалите от седлото.
— За мен ще бъде щастие — засмя се Блейк. — Ще продължим по-бавно към Браунсвил. Просто исках да излезем извън „Бар Джей“ и да наберем известна преднина пред Джермънови.
Александра се усмихна отпаднало и поклати глава. Лейтенантът просто не искаше да повярва, че Джейк няма да ги преследва. Всичко беше приключило. Разбираше го по болката в сърцето си.
Най-накрая, когато нощта вече се спускаше над тексаската прерия, пристигнаха в лагера, към който лейтенант Блейк я бе водил толкова уверено през целия ден. Александра видя огъня пред тях и с благодарност си помисли за удобствата, които лагерът щеше да й предложи през дългата нощ. Единственото, което искаше, бе да си почине, да хапне и да заспи.
Лейтенант Блейк задържа коня си, за да се изравни с нея.
— Пристигнахме, мис Александра. Всичко ще бъде наред. Едни ваши приятели се съгласиха да ни помогнат. Имах щастието да се запозная с тях. Направиха лагера и останаха да ни чакат, за да се върнат с нас в Браунсвил.
Александра отвори уста, за да възрази. Нямаше приятели в Тексас. Но вече бяха в лагера. Двама мъже се изправиха и тръгнаха към тях. На светлината на лагерния огън сенките им се издължиха и заплашително се раздвижиха.
Изведнъж Александра почувства страх. Имаше нещо познато в приближаващите силуети. Дръпна юздите на мустанга, за да го обърне обратно, но беше твърде късно. Четири силни ръце се протегнаха, хванаха юздите и спряха коня.
— Е, Александра, нали няма да избягаш отново? — скара й се някой с чист северняшки глас.
— Стен!
— На твоите услуги, скъпа.
— И от мен ли искаш да избягаш, cherie? — умолително рече нечий бавен, мелодичен, южняшки глас.
— Джайлс!
— Изминах този дълъг път и понесох толкова несгоди само заради теб.
— О, не! Не! — изплака Александра.
— Господа, изплашихте мис Александра. Предполагах, че ще е неочаквано за вас, скъпа, но господата искаха да ви изненадат, тъй като знаеха колко щастлива ще бъдете да ги видите — каза лейтенант Блейк.
— Щастлива ли? Щастлива ли казахте, лейтенант Блейк?
— Разбира се. А сега, господа, трябва да оставим мис Александра да си почине. Не е силна като нас, а денят беше дълъг и тежък.
— Разбира се. Разбира се, Блейк — съгласи се Стен и отстъпи настрана. Джайлс също се отмести встрани от коня.
Лейтенант Блейк слезе от коня и тръгна към Александра.
— Сега ще ви помогна, мис Александра. А след това можете… — започна той, но думите му се изгубиха в трясъка на пистолетен изстрел, който се разнесе зад гърба му. Лейтенант Блейк изненадано вдигна глава към нея, след това се строполи на земята.
— Не! О, Стен, не — извика Александра.
Стен бързо прибра пистолета си в кобура, приближи се и ритна тялото на лейтенанта, за да се увери, че е мъртъв.
Александра си помисли, че е била длъжна да се досети, че замислят нещо, когато Стен отстъпи и Джайлс го последва. Ако не беше толкова изморена или ако не бе забравила колко са безмилостни, можеше да предупреди лейтенант Блейк. Сега вече беше твърде късно. Трябваше да се досети. Лейтенантът не е знаел що за хора са. Погледна надолу, към хубавото му лице, сега изцапано с пръст. На гърдите му се виждаше голямо червено петно. Лейтенант Блейк вече никога нямаше да язди до нея и да я защитава по любезния си начин.
— Хайде, Александра — каза Стен, като протегна ръце към нея. — Този мъж не значи нищо за теб.
— Нямаше нужда да го убиваш, Стен — възрази тя, опитвайки се да се измъкне от ръцете му, които се сключиха около кръста й, за да я свали на земята.
— Разбира се, че трябваше. Щеше да направи всичко, за да те върне обратно, а освен това е от кавалерията. За нещастие трябваше да го използваме, за да те доведе при нас. Иначе изобщо нямаше да го безпокоим.
С нарастващо нетърпение Стен преодоля съпротивата й и я свали на земята. Краката й се подгънаха и Александра се облегна на него. Стен я вдигна на ръце и я отнесе в лагера. Сложи я близо до огъня. Джайлс сипваше храна в една чиния. След миг й я поднесе.
— Яж, ma chere. Сигурно си много изморена и гладна.
Подаде й и една чаша силно кафе, примесено с бренди. Искаше й се да откаже храната й кафето, но усещаше силен глад. Освен това, ако не събереше сили, нямаше да може да измисли начин да избяга от тях. Трябваше да се наяде и да се наспи, за да може да го направи.