— Не! Вие сте луд — изпищя Александра, щом капитан Съли се насочи към нея със стъклен поглед.
Замахна яростно с крак към него и го ритна в най-уязвимото място. Капитанът се преви на две и я засипа с проклятия. Александра скочи от койката.
Останалите моряци бързо се обърнаха към нея и тя чу как роклята й се раздира, докато си пробиваше път към вратата през сякаш безкрайното море от опипващи ръце — ръце, които я сграбчваха и късаха от дрехите й все повече и повече парчета, докато тя упорито се стремеше напред, благодарна на алкохола, който ги беше обезсилил и направил движенията им некоординирани. Най-накрая прескочи куфара и се измъкна на свобода през вратата. Но щом изведнъж почувства ласката на студения нощен въздух върху кожата си, Александра погледна надолу и ужасена видя, че е почти гола, облечена само с тънката си риза. Отчаяно хукна по стълбата нагоре, към откритата палуба и въпреки очевидната безизходица от опасното положение, в което бе изпаднала, тя се закле да не се предаде доброволно на страстите на пияните мъже.
Отчаяно затича по палубата, като се препъваше в сандъци и въжета, търсейки някое местенце, където да се скрие или поне нещо, което да използва като оръжие. Но преди да успее да намери нещо подходящо, капитанът и хората му се озоваха на палубата. Капитан Съли вдигна над главата си запалена факла, за да могат по-лесно да я открият.
— Ето я, там е — изрева един от моряците, щом зърна Александра.
Останалите се втурнаха към нея, усетили близостта на плячката си и започнаха настървено да я преследват.
Александра потрепери от студ и от страх, докато отстъпваше пред моряците, които бавно се приближаваха, вече уверени в окончателната си победа. Препъна се, погледна надолу и видя едно голямо весло, което някой беше захвърлил. В гърдите й се зароди надежда. Коленичи бързо и вдигна тежкото, масивно, дървено весло. То щеше да й послужи като оръжие и тя щеше да удари всеки мъж, който посмееше да я приближи. Вдигна го пред себе си в защита, но мускулите на ръцете й бързо изтръпнаха от тежестта му и тя го приближи към тялото си.
Но мъжете продължаваха да се скупчват, като сега се бяха разделили на групи. Направи крачка назад към фалшборда. Нямаше повече място за отстъпление. Над шхуната проблесна светкавица, която освети похотливите лица на моряците. Хвърли им гневен поглед, докато те се наредиха в полукръг около нея, присмивайки се на отчаяните й опити да се брани с тежкото весло. Тътенът на гръмотевицата заглуши техните обидни подигравки.
Изведнъж един от моряците се хвърли напред. Опита се да го отблъсне с тежкото весло и изгуби равновесие. Почувства, че полита настрани и пада надолу, към студените води на Атлантика. Отчаяно се вкопчи във веслото. Блъсна се във водата и потъна в бездната, в мрачната й забрава.
Втора глава
Капитанът на „Летящия Джей“ стоеше на мостика на кораба си и наблюдаваше задаващата се буря с намръщено лице. Много пъти беше плувал в тези води, следван по петите от янките, докато преминаваше блокадата по време на войната, но сега за първи път се надбягваше с буря. Досега беше печелил състезанията, но не мислеше, че този път победата ще е негова. Бурята наближаваше толкова бързо, че надеждата да я изпреварят и да достигнат пристанището в Насо1, преди да се е разразила, беше много слаба.
По дяволите, изобщо не възнамеряваше по време на това пътуване да спира на Бахамските острови. Едва ли би могъл да каже на Керълайн нещо, което вече не беше казвал, макар с усмивка да си помисли, че все още имаше много неща, които с удоволствие би направил с нея. Но всичко това принадлежеше на друго време — когато той беше по-млад, когато тя беше по-млада, когато Насо беше най-шумното пристанище в района и парите се пръскаха наоколо като вълните в океана, защото моряците печелеха три пъти по-големи надници.
Намръщи се отново, а усмивката изведнъж изчезна от суровото му, решително лице. Много неща се бяха променили, след като южняците бяха победени в последните си опити да се защитят. Това беше смъртта на един начин на живот, на един начин на мислене и при все, че успя да съзре наближаващия край доста преди мнозина други, все още усещаше шока от първия си сблъсък с руините и разрушенията, в които сега бе превърнат Югът. Бахамските острови бяха на гребена на контрабандната вълна, но всичко беше приключило с падането на Юга и края на войната.
Поклати глава при спомена за жълтата треска, която опустоши Насо и Уилмингтън през фаталното лято на 1864 година. Измряха една четвърт от жителите на Уилмингтън, а Насо не беше много по-добре, тъй като контрабандистите разнасяха болестта навсякъде. Но заради притока на хора и пари Насо понесе епидемията по-леко от бедите през 1866 година, когато хората и парите изчезнаха. През онази година половината от останалото население бе покосено от тифна епидемия, а след това остров Ново Провидение беше пометен от ураган, който разруши повечето от новопостроените през войната къщи и взе много жертви. Разбира се, Насо страдаше, и островите не успяха да се възстановят. Не, 1867 година не даваше признаци за измъкване от депресията, която се ширеше на Бахамските острови и капитанът на „Летящия Джей“ не изгаряше от нетърпение да пусне котва там. Из Юга се беше нагледал на призраци за цял живот.