— Време ли е да тръгваме, Стен? — най-накрая попита тя.
— Да, разбира се, скъпа. Преценил съм точно кога ще се появим. Ти си жената, за която утре иде се говори най-много в Ню Йорк.
— Колко приятно — сухо каза Александра.
Стен й помогна да се качи в модерната открита карета. Видът му говореше, че се гордее с новата кола, но забеляза, че Александра само й хвърли един бърз поглед със студените си, пронизващи очи, докато се качваше в нея. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена. Нищо от онова, което правеше, независимо колко го обмисляше, колко беше скъпо, не можеше да предизвика вниманието й. Дори самия Ню Йорк сякаш считаше за една мръсно, многолюдно стълпотворение. Та Ню Йорк беше перлата на Америка! Останалата част от страната изглеждаше варварска в сравнение с него. Нима не бе видяла сама упадъка на Юга и дивотията на Тексас?
Като се наклони към нея, Стен каза тихо, така че кочияшът да не го чуе:
— Александра, открих един малък прекрасен параклис. Мисля, че ще ти хареса да се венчаем там. Ще се венчаем без много шум и приготовления. По-късно можем да организираме великолепен бал, за да те представим на всички известни хора в Ню Йорк. Позволих си волността да насроча венчавката след една седмица.
— Какво? — прошепна тя, чувствайки как сърцето й започва да бие по-бързо.
— Изглежда, че не можеш да вземеш решение, скъпа, а знаеш, че не можем да отлагаме повече. Докторът…
— Знам. Знам, но…
— Никакво, но, Александра. Ще се оженим. Няма смисъл да отлагаме повече. Ще успееш ли да приготвиш роклята си за една седмица?
Александра така сви юмруците си от вълнение, че кокалчетата й побеляха. Стен беше прав. Трябваше да се омъжи за него и то скоро. Джейк беше мъртъв. Да, той беше мъртъв. О, защо не можеше да се примири с тази мисъл?
— Александра?
— Да? — прошепна тя.
— Съгласна ли си… след една седмица? — попита Стен с облекчение.
— Да — потвърди тя по-силно. — След една седмица, Стен. Прав си. Не можем да отлагаме повече. Трябва да мисля за детето си.
Стен сложи големите си ръце върху юмруците й.
— Няма да съжаляваш. Ще съм добър към теб. Ще бъда прекрасен съпруг. Обичам те, Александра — добави той, за да й покаже, че иска нещо повече от парите й. — Знам, че не ми вярваш, но наистина те обичам. Нима мога да не те обичам?
Александра замълча, наблюдавайки сградите, които отминаваха. Какво повече искаше Стен от брака си с нея?
— Надявам се, че някой ден ти също ще ме обикнеш — добави той, а в гласа му се прокрадна надежда.
Най-накрая Александра се обърна към него, като се опита да смекчи изражението, което знаеше, че е изписано на лицето й.
— Още е рано за това, Стен. Ще се оженим, а после ще видим.
Стен кимна. Започваше да признава, че трябва да се примири с онова, което Александра му дава от себе си. Можеше да обладае тялото й със сила, но не и същината й. Единствено в нейната власт беше да му се отдаде изцяло.
Изминаха останалата част от пътя в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли.
Каретата спря пред една великолепна, внушителна сграда. Александра я погледна любопитно и почти се разсмя при мисълта колко глупаво би изглеждала, ако я поставят насред Тексас. Ами богатите, издокарани хора наоколо? Те ще изглеждат дори още по-абсурдни. Стен й помогна да слезе от каретата и я поведе през тълпата хора, които сплетничеха и оглеждаха останалите, докато бавно си пробиваха път към театъра.
Стен я преведе през тълпата с властен и решителен вид, стиснал здраво ръката й. Поздравяваше познатите, но не спираше, за да разговаря. Тази вечер искаше да видят Александра. Утре вестниците щяха да са пълни с описания за нейната красота и неговия триумф, но засега не искаше да я запознава с никого, докато не организираше разкошния бал в техния дом, където щеше да я представи като своя съпруга. Тогава първата точка от плана му щеше да бъде изпълнена.
Стен беше амбициозен човек. Винаги беше такъв. Може би се дължеше на начина, по който беше роден, но винаги бе искал нещо повече от пари. Искаше високо положение в обществото. Тогава щеше да добие истинската мощ и пари, за които копнееше. Можеше да осъществи всичките си мечти, щом красивата Александра Кларк беше до него. А скоро, съвсем скоро, тя щеше да бъде негова, изцяло негова.
Залата на театъра беше украсена с орнаменти и позлата, а креслата в ложите и партера — тапицирани с плюш. Александра, без да иска сравни това излишество с простата функционалност на мебелите в Тексас. Разбира се, един ден може би Тексас също щеше да се поддаде на леността и удобствата, които идваха с натрупването на богатства, но засега не беше така. Театърът наистина беше красив, мислеше си Александра, докато Стен я водеше към ложата им нагоре по украсените стълби. Тази ложа струваше доста, но трябваше да има съвършен фон за прекрасната Александра.