Щом се настаниха в ложата Стен огледа публиката покрай тях и в партера. Доволно забеляза множеството лица, обърнати към тях. Усмихна се любезно на Александра и хвана ръката й. Много добре осъзнаваше каква великолепна двойка са.
— Харесват ли ти местата, скъпа? — попита тихо той.
Александра го изгледа студено.
— Местата са превъзходни. Надявам се пиесата да е добра, ако изобщо заслужава да се гледа.
— Сигурен съм, че ще е добра.
Александра кимна и заразглежда хората. Никога не бе се чувствала по-самотна и отчуждена, въпреки че в момента седеше на едно от най-добрите места в театъра, в деня на премиерата на нова пиеса в Ню Йорк. Смарагдовата й огърлица струваше цяло състояние, роклята й беше просто мечта, а самата тя — по-красива от всякога. Но поне в момента нито красотата й, нито богатството й, нито театърът имаха някаква стойност за нея. Видя скъпоценностите, които носеха жените наоколо, в пълен контраст с беднотията на Юга и Тексас. Откри, че вече нищо не я свързва с тези хора. Сърцето й беше с хората от Тексас — онези мъже и жени, които се бореха, за да оцелеят. Тексас беше жив, трепетно жив. Хората край нея не можеха да я впечатлят, щом знаеше как тексасци се борят с природата, с индианците, с крадците на добитък.
Лицата на тези хора тук бяха бледи, мускулите им отпуснати, а инстинктите им притъпени. Ако един мъж и една жена с такива качества живееха в Тексас, нямаше да оцелеят дълго. Тук живееха сред разкош, но всъщност не бяха живи. Едва ли бяха в състояние да изпитват някакви чувства, когато седяха тук и чакаха други хора да ги забавляват? В Тексас, в ранчото, при стадото, между говедата и мустангите, хората разбираха, че са живи по енергията, която изразходваха всеки ден, за да оцелеят. А развлеченията? Те се развличаха сами. Хората живееха там от находчивостта си, от собствената си сила и решителност. Тук човек би могъл да преживее с наследени пари или с богатството на съпругата си, или като ограбва по-малко богатите. Знаеше, че вече не иска да живее в Ню Йорк. Вече не принадлежеше към тези хора. И не искаше да принадлежи към тях.
Завесите се вдигнаха и пиесата започна. Александра се опита да се съсредоточи, но мислите и скоро се отклониха, тъй като историята й се стори нереална. Стен я задържа в ложата по време на антракта. След като пиесата свърши, побърза да я отведе във фоайето. Поздравяваше, усмихваше се и кимаше на много хора, но не направи опит да ги спре и да я запознае с тях.
Луната грееше с бледа сребърна светлина, а улиците бяха тъмни. Александра беше доволна, че е тъмно. Тъмнината й предлагаше укритие от немигащия поглед на Стен, докато пътуваха към дома й.
Каретата се движеше доста бързо. Една възрастна жена излезе на улицата. Александра изпищя. Каретата изви, за да я заобиколи, но за съжаление прекалено късно. Блъснаха жената, която падна по гръб на бордюра.
— Стен! Стен, спри каретата. Ударихме една жена — извика Александра със загрижен глас. — Не видя ли? Трябва да се върнем.
— Нощният пазач ще се погрижи за нея. Няма смисъл да се замесваме. Във всеки случай почтените хора не се разхождат по това време на нощта. Сигурно е някоя пияница.
— Стен, трябва да се върнем — повтори тя по-твърдо, без да се изненада от безчувствието му.
— Но, Александра…
— Моля те. Заради мен — приближи се тя към него и го хвана за ръката.
— Добре. Ще се върнем — съгласи се той. Не можа да й откаже, когато беше толкова близо до него, че можеше да вдъхне сладкия й аромат и да почувства мекотата на ръцете й, които го умоляваха. Когато беше близо до нея, винаги губеше самообладанието си.
Извика на кочияша и скоро бяха при старата жена. Лежеше точно там, където беше паднала — една човешка купчина в дрипава дрехи. Александра се надигна да излезе от каретата.
— Къде отиваш? — попита Стен, като я хвана за ръката.
— Искам да видя дали е жива. Може би се нуждае от лекар.
Стен изпъшка мислено. Нареди на кочияша да слезе. Той отиде до сгърчената фигура на улицата, вдигна жената и я отнесе до каретата. Постави я на седалката срещу Александра и Стен, и се върна на капрата.
— Карай — заповяда му миг по-късно Стен.
Щом отново потеглиха, Александра се приведе над неподвижното тяло, провери пулса й и се обърна облекчена към Стен.
— Все още е жива. Ще я откараме в къщи. Само това можем да направим засега. След това ще изпратим да извикат доктора. Не можем просто така да я изоставим.
Стен погледна объркано Александра, след това реши, че сигурно има някаква връзка с бременността й. Вероятно би се погрижила за всяко наранено същество, било то дори някое животинче. Определено щеше да си отдъхне, когато детето се роди.