— Добре — съгласи се Стен с досада, — но ти поемаш отговорността.
— Съгласна съм.
Мълчаливо продължиха към дома й. Александра загрижено наблюдаваше жената, докато Стен си мислеше, че тази случка беше неприятен завършек на прекрасната вечер. Надяваше се, че ще си легне, вместо да слугува на някаква скитница. Е, щом искаше да я направи щастлива, трябваше да се съобразява с нея. Не можеше да си позволи да я разочарова.
Щом се прибраха Александра веднага позвъни на прислужницата си. Когато тя се появи, Александра й нареди да отнесат жената в съседна на апартамента й стая, да я изкъпят и да й намерят някакви чисти дрехи.
Прислужницата поведе кочияша, който носеше изпадналата в безсъзнание жена, нагоре по стълбите.
Наложи се Стен да спре Александра, за да не ги последва. Дръпна я в салона.
— Скъпа, няма нужда да се притесняваш. Прислужницата ти е добра жена и ще се погрижи за всичко. Сега ще наредя да доведат лекаря. Той ще прегледа жената за някакви наранявания.
Александра кимна, но мислите й останаха с групичката на втория етаж. С нетърпение очакваше Стен да си тръгне.
— А сега ми дай една целувка за лека нощ.
Без да мисли, Александра доброволно се приближи до него и вдигна меките си устни към лицето му. Просто искаше по-бързо да се отърве от Стен.
Почувства, че езика му разделя устните й и се промушва в устата й. Дръпна се назад, но ръцете му я държаха като железни обръчи. Плъзна ръка по тялото й, а бедрата му потриваха твърдата му мъжественост в стомаха й. Александра се опита да се отблъсне от гърдите му, пъшкайки под свирепата му настойчивост.
Накрая Стен почувства, че губи контрол над себе си. Пусна Александра и отстъпи назад. Кръвта шумеше в главата му, а очите му потъмняха и станаха мътносиви. С мъка успяваше да мисли. Александра прогонваше всички мисли от главата му, с изключение на представата за нежното й тяло и за копнежа му да проникне в нея, да я обладае, да я превърне в специален съд, в който да излее своето желание.
Успя да се овладее. Вдигна глава към пламтящите й, зелени очи.
— Съжалявам. Трудно се сдържам, когато съм с теб.
Лицето й остана студено и непроницаемо.
— Сега се качвам горе. Моля те, погрижи се да извикат доктора.
След това побърза да се качи на горния етаж, в стаята при ранената жена.
— Изглежда, че само главата й е наранена — заяви прислужницата.
— Може би раната не е лоша — Александра пристъпи към леглото. Жената все още лежеше неподвижно. Тъмната й кожа, сивата й коса и слабото й тяло говореха, че отдавна не се е хранила както трябва.
— Можеш да си вървиш — обърна се Александра към прислужницата си. — Щом докторът пристигне, кажи му да се качи горе.
Взе лампата и я отнесе до един стол близо до леглото. Задържа светлината над жената.
Ахна от изненада и почти изтърва лампата.
— Ейба? — колебливо прошепна тя, като остави лампата на близката маса. — Ейба — повтори тя с по-голяма увереност, като хвана слабите ръце на жената. — Аз съм, Александра. Вече си в безопасност при мене. Чуваш ли ме, Ейба?
Клепачите на жената бавно премигнаха, после се отвориха, разкривайки големите й, тъмни очи, изпълнени с болка и страдание. На гладкото й чело се появи бръчка.
— Мис Александра? — колебливо попита тя. — Ти ли си, дете?
— Да, аз съм, Ейба. Аз съм, Александра. Аз съм — разсмя се тя, а по бузите й потекоха сълзи. Беше толкова щастлива, че не можеше да повярва. Вече не беше сама. Имаше някого, когото обичаше. Някой, с когото да живее.
По бузите на старата жена също потекоха сълзи.
— Радвам се да те видя, сладка моя — каза тя с по-силен глас. — Почти бях предала Богу дух.
— О, не, Ейба. Сега си в безопасност. У дома сме. Вече няма нужда да се безпокоиш за нищо.
— Наистина ли, мис Александра? Не мога да се върна на улицата. Просто не мога.
— О, не. Ще останеш при мен. Нуждая се от теб, Ейба. Нуждая се отчаяно. Чуваш ли ме? Трябва да се оправиш.
— Нуждаеш се от мен ли, дете? Мислех, че вече никой няма нужда от старата Ейба. Не виждах вече защо да живея. Без приятели, без семейство…
— Ти нарочно се хвърли под каретата, нали? — попита с недоумение Александра.
Лицето на Ейба придоби смутено изражение.
— И аз се срамувам, дете, но, разбираш ли, когато ме остави в Ню Орлиънс, аз взех онзи кораб. Всичко беше наред, докато не стигнах до този град. Преди да пристигна при приятелите си ме ограбиха, набиха ме, взеха ми всичко, което имах. Това място е ужасно, дете. С нищо не е по-добро от Юга. Мислех, че е място за нас, но не е така. По-добре да се върнем на юг. Там поне всеки си знае мястото. Приятелите ми са зле като мен. Не могат да намерят работа, няма откъде да потърсят помощ. Те умират тук, дете. Нямат къде да живеят и през зимата студът ги мори. Повече не можех да издържам. Приятелите ми даваха тяхната храна. Не можех да се съглася. Не беше справедливо. Просто повече нямаше за какво да живея.