— Вземаш ли този мъж…
Ето това е. Нейният отговор. Трябваше да се съгласи. Бяха само две думи. Две къси думи, които щяха завинаги да я свържат със Стен Луис. Две малки думи, които щяха да я направят съпруга на Стен.
Свещникът гледаше към нея. Стен гледаше към нея. Александра отвори уста. Какви бяха думите?
— Аз… аз…
— Не го взема! — изгърмя един познат глас в задната част на параклиса.
— Джейк! — извика Александра, а сърцето й заби така, сякаш щеше да се пръсне от щастие.
Но докато се обръщаше да види любимия си, Стен бръкна в джоба си. Беше дошъл подготвен. Измъкна пистолета си докато се обръщаше. Свещеникът го видя и посегна да го спре. Движението му закачи пръста на Стен, който вече беше на спусъка.
Последва изстрел. Куршумът се заби в ръката на свещеника. Бликналата червена кръв напръска бялата рокля на Александра. Съпругата му изпищя и се хвърли към падналия човек.
Стен пренебрегна ранения и продължи движението си. Револверът му все още димеше, а в следващия патрон се криеше живота на Джейк.
Но Джейк беше готов.
Ръката му беше спокойна, а очите му сурови. Стреля само веднъж. Беше нужен само един-единствен изстрел. Куршумът на Джейк се заби в гърдите на Стен и го отхвърли назад към олтара. Стен падна назад, докато животът му го напускаше. Сивите му очи ги погледнаха объркано, а после се затвориха, за да не видят нищо повече.
Александра се втурна към Джейк и се хвърли в обятията му, а по лицето й се стичаха щастливи сълзи.
Наистина ли беше жив? Нима беше истина? Погледна сериозното му, мъжествено лице. На слепоочието му се виждаше пресен розов белег. Александра прекара пръсти по него. Да, беше истина!
Джейк я притисна към себе си.
— Обичам те, Александра! Обичам те!
Александра нетърпеливо притисна устни към неговите.
Вече нищо не можеше да ги раздели.
Епилог
Александра и Джейк стояха един до друг на ветровития хълм, под топлото лятно слънце и гледаха към гроба на Олаф Торсен. Оставиха посещението си тук за най-накрая — един израз на уважение към човека, който ги беше събрал.
— Жалко, че не си имал възможност да го познаваш — замислено каза Александра.
— Скъпа мисис Джермън — отвърна Джейк, като й се усмихна, — вярвам, че ще го опозная добре, след като чуя всичките истории, които ще разкажеш на мен и на децата ни за него.
Александра му се усмихна в отговор и стисна ръката му.
— Предполагам, че си прав, но само ако изоставиш кравите си достатъчно дълго, за да чуеш историите.
— Нашите крави, Алекс, и знаеш, че ще бъдеш там заедно с мен.
Александра се разсмя.
— Не знам дали изобщо бих се омъжила за теб, ако знаех…
Джейк я дръпна към себе си със строго изражение.
— Никога вече не казвай това, Александра! Не знаеш какви адски мъки преживях. Нямах представа дали Стен вече не се е оженил за теб, не знаех дали си в безопасност. Мислех, че ще полудея, докато стигна до Ню Йорк. След като си отиде, преходът със стадото вече нямаше никакво значение за мен.
Притисна я силно, а устните му погалиха косата й.
— Само те дразнех, Джейк. Знаеш колко те обичам.
— Мисля, че ще мине доста време, преди да съм напълно сигурен в теб, Алекс — отвърна той през смях. — Ти си като див мустанг. Може и да си опитомена, но винаги ще се стремиш към свободата.
— Джейк, свободата е в живота ми с теб и нашите деца, в обединението на „Бар Джей“ и корабната компания „Кларк“.
— Знам и мисля, че този бизнес ми допада. Вече имам някои идеи за превоз на памук от Луизиана до Ню Йорк, а също и на говеда от Тексас, разбира се.
— Планираш истинска империя Кларк-Джермън, нали?
Джейк й се усмихна.
— Като мислиш, мисли мащабно.
— Е, Тексас е достатъчно голям за мене.
Беше време да напуснат ветровития хълм. Беше време да се качат на кораба, който щеше да ги откара към Тексас, най-сетне завинаги заедно.