— Как се осмелявате! — саркастично подметна той.
— О! — неволно възклицание се откъсна от устните й. Изчерви се цялата. Беше постъпила почти толкова невъзпитано, колкото и този мъж. Очевидно трябваше да прояви по-добри маниери, вместо да зяпа толкова явно, особено един мъж.
— Е, моя малка удавена мишке — започна той, насочвайки се към нея.
Зелените й очи потъмняха. Дръпна се назад в леглото и изтегли завивката до брадичката си.
— Не съм ваша и не съм мишка!
— Значи дамата има огнен нрав, същият като огнената й коса.
— Мисля… мисля, че трябва да излезете — рече тя с глас, на който се опита да придаде цялата убеденост, която успя да събере в себе си.
— Да изляза ли? Но къде да отида? Аз съм капиталът и това е моята каюта — заяви той, посочвайки с ръка стаята.
— Тогава по-добре аз да изляза — тихо каза тя, като огледа стаята за дрехите си. Не се виждаха никъде и Александра неспокойно погледна пак към мъжа с изсеченото лице, който напрегнато я наблюдаваше.
— Първо, върху вас нямаше чак толкова много дрехи, а освен това бяха мокри, така че…
Александра така се изчерви, че кожата й почти се сля с цвета на косите й.
— Вие… вие не сте… — не успя да завърши мисълта си тя.
Капитанът се усмихна, оставяйки я да си мисли най-лошото.
— Трябва да облека нещо. Сигурно на борда ще се намери някоя подходяща дреха.
— Защо искате да скриете с дрехи тяло като вашето?
— О, престанете! Не искам да се отнасяте с мене по този начин. И ме искам да ми говорите по този начин.
Веждите му се повдигнаха подигравателно, след което се усмихна иронично.
— Нима имате избор, мила моя?
Александра потръпна неволно и изведнъж се почувства съвсем изтощена. Стаята започна да плува пред очите й, а лицето му съвсем изчезна. Чу го да мърмори нещо, докато съзнанието отново я напусна…
Този път се събуди от някакви гласове. Чуваха се от коридора — моряците разговаряха помежду си.
— Все още е при нея.
— Да, и е заключил каютата си.
— Няма ли да ни я даде? Тя е виновна за бурята. Тя е виновна за всичките ни беди.
— Но е много хубава.
— Няма значение. Докато тя е с нас, съдбата е против нас.
— Какво става? — прогърмя гласът на капитана пред вратата.
Моряците продължиха да мърморят помежду си, докато бързо се отдалечаваха.
Ключът се превъртя и Александра в очакване вдигна поглед си към вратата. Могъщото тяло на капитана изпълни рамката, а миг по-късно зад него се появи по-слабият стар моряк с поднос в ръце. Морякът й се усмихна топло и постави подноса на една малка масичка.
— Казвам се Морли, мис — усмихна й се старият моряк. — Бяхте много зле и сега трябва да ядете, за да се оправите. Ако имате нужда от нещо друго, само извикайте стария Морли.
Александра кимна на усмихнатия моряк, чувствайки как стомахът й започва да се свива от миризмата на храната. Наистина беше гладна.
Морли погледна към придърпаната завивка в ръцете й, към почервенялото й лице, след това се обърна към капитана.
— Дрехи. Трябва да облече нещо, капитане.
Капитанът изръмжа, но се обърна и започна да рови в сандъка си. Най-накрая измъкна една фина, ръчно изработена риза и я хвърли на стария моряк. Морли се ухили и галантно подаде ризата на Александра.
Александра му се усмихна в отговор и взе дрехата. Огледа се наоколо, след това се втренчи в двамата мъже и каза:
— Бихте ли се обърнали, ако не възразявате.
Морли бързо се обърна с гръб към нея, но капитанът продължаваше да я гледа развеселено. Най-накрая Морли се изкашля и се насочи към капитана, който се обърна бавно и с неохота. Александра мушна ръце в дългите ръкави, нахлузи огромната риза, която й стигна до коленете и започна припряно да я закопчава.
Капитанът отново се обърна, продължавайки да гледа с лаком поглед Александра, докато Морли се занимаваше с храната, очевидно желаейки да помогне с каквото може на красивата дама. Но скоро капитанът му заповяда да ги остави сами. Морли си тръгна неохотно, като отправи окуражаваща усмивка на Александра.
Щом вратата се заговори след него и те останаха сами, вниманието на капитана отново се съсредоточи върху младата жена.