— По-добре яжте, докато храната е топла — рече той.
Александра желаеше храната повече от сигурността на леглото, така че спусна крака от койката, уверена, че поне до колената са закрити от дългата риза. Отново се изчерви, отчаяно желаейки да има достатъчно дрехи, които да скрият тялото й от погледа на този човек. Но наоколо нямаше нищо подходящо, а тя наистина беше гладна. Несигурно прекоси малкото помещение, като се държеше, за каквото намери, докато най-накрая внимателно се настани на стола до масата с храната. Миришеше възхитително и щом започна да гълта гъстата рибена чорба, забрави за присъствието на капитана.
Скоро почувства, че силите се връщат в слабото й тяло, така че продължи лакомо да се храни. Но благодетелят й, ако наистина беше такъв, не позволи да бъде забравен, тъй като гласът му наруши мълчанието в каютата. Тя бързо вдигна глава към него и видя, че е дошъл до нея. Суровото му, обветрено лице имаше въпросителен израз и тя предположи, че сигурно е попитал нещо. Спря да яде.
— Съжалявам, но не ви чух.
— Как се казвате? — провлечено запита капитанът с нисък, повелителен глас.
Александра замръзна. Боеше се точно от този въпрос. Никой не трябваше да открие истинската й самоличност. Не можеше напълно да се довери на никого, защото ако роднините й я откриеха, това означаваше сигурна смърт, а дори и по-лошо — брак със Стен Луис.
Срещна ясносиния поглед на капитана и реши, че може да му каже поне прякора си. По този начин нямаше да се обърка, ако някой я извикаше с това име.
— Наричайте ме Алекс.
— Алекс? — изхили се той. — Това име не е за жена, та била тя дори янки. Но може би янките кръщават жените си с мъжки имена, тъй като не могат да схванат разликата.
Обхвана я ярост. Зелените й очи проблеснаха и тя отметна назад косата си като конска грива. Ако я познаваше по-добре, щеше да предусети стихията на гнева й, която предстоеше да се стовари върху него, но той нито я познаваше, нито беше свикнал с държанието на севернячките. Една дама от Юга би сдържала гнева си с усмивка на лице, но би се погрижила да му заплати за забележката, ако се наложи дори по заобиколен начин. Но Александра никога не се сдържаше, така че стовари цялата сила на гнева си върху него.
Вдигна паницата със супата и с всичка сила я запрати срещу него. За нейна най-голяма изненада капитанът с лекота я отби. Тогава тя се засили се срещу него и започна да го удря с юмруци по гърдите. Обхваната от гняв, известно време дори не забеляза, че ударите й нямат никакъв ефект. Когато най-сетне смутено го погледна, капитанът й намигна.
Това беше прекалено. Започна да хвърля срещу него всичко, което не беше добре закрепено. Капитанът отбягваше всичките й „снаряди“, като внимателно се приближаваше към нея, за да прекрати по-нататъшния разгром на каютата си. Докато той я приближаваше, оръжията й постепенно се изчерпаха. Най-накрая спря и гневно се втренчи в него, а гърдите й тежко се повдигаха за глътка въздух.
Приближавайки се бавно към нея, капитанът протегна ръце и нежно каза:
— Не искам да ви нараня, Алекс.
Александра отстъпи, твърдо решена да намери начин да избяга, защото сцената с капитан Съли все още беше жива в ума й.
— Какво са ви сторили, за да ви наплашат така?
Все още не познаваше тази жена. При думата наплашат челюстта й се стегна, а очите й заплашително заблестяха, но те не бяха пълни с отчаяние, както преди.
— Не съм наплашена — тихо каза тя през зъби. — И няма да позволя да се отнасят подло с мене.
Капитанът се усмихна, придърпа един стол и седна пред нея.
— Нямах намерение да се държа лошо към вас, Алекс. Докато сте на кораба ми, вие сте моя гостенка и сте под моята закрила.
Внезапно краката й се подкосиха. Посочи с ръка към леглото. Той седеше между нея и убежището й, а Александра искаше да бъде сигурна, че няма да я закача, докато се добере до него. Капитанът кимна, но все пак, докато преминаваше близо до него, леко я докосна. Александра побърза и седна на леглото, като издърпа завивката около раменете си, както, за да се почувства по-сигурно, така и за да се стопли.
— Честно казано, сега не мога да ви отделя толкова внимание, колкото бих искал — каза той, като отново й се усмихна, — но вероятно по-късно ще можем да се погрижим за това.
Александра се намръщи и тръсна златистата си коса.
— Всичко, което искам да знам е, как сте се озовала насред Атлантика с онова весло? Сигурно разбирате, че ви спасих живота. Винаги съм мислил, че за подобни дела има специално възнаграждение.
Тя го погледна замислено, чудейки се дали отново не я предизвиква. Не можеше да бъде сигурна.
— Оценявам, че ме измъкнахте от океана. Съжалявам, че навреме не ви благодарих по подходящ начин. Благодаря ви за помощта. Естествено бих ви предложила нари, но… — Тя прехапа устната си, щом си спомни, че не искаше никой да узнава за истинското й положение в живота.