— А сега не се плаши, Алекс. Всъщност не е толкова високо.
Преди да разбере какво има всъщност предвид, той я пусна в ръцете на мъжа под него. Не й стана нищо, но се разгневи. Изгледа Джейк, който чевръсто слизаше надолу по въжетата, след което скочи в лодката до нея.
— Не беше чак толкова зле, мила, нали?
Беше твърде гневна, за да говори. Отвърна поглед и се загледа към хоризонта.
— Погледнете водата, Алекс. Виждала ли сте някога толкова чиста, толкова красива вода?
Александра неохотно погледна към спокойната, гладка повърхност на водата, която отразяваше последните лъчи на залязващото слънце и се усмихна, щом видя какво има предвид Джейк. Беше красиво. Гневът й изчезна така бързо, както се беше появил.
— Човек сигурно вечно може да гледа в нея.
— Може би — тихо каза Джейк.
Скоро приближиха брега и Джейк скочи в плитката вода, след което отново вдигна Александра на ръце, все едно че тя нямаше никакво тегло. Очакваше ги карета, върху чиято капра търпеливо седеше стар кочияш. Той мълчаливо се спусна долу и им помогна да се качат в каретата. Скоро бавно се движеха по тесния, прашен път.
Във вътрешността на каретата беше хладно и мрачно. Сякаш бяха затворени в някакъв техен собствен свят.
— Корабът ви… много ли е повреден? — попита Александра.
— Достатъчно.
— За колко време мислите, че можете да го поправите?
— Достатъчно дълго.
— Наистина, Джейк. Колко време ще останем тук?
— Вероятно достатъчно дълго.
Повече не се опита да завърже разговор, тъй като явната му неохота да разговаря не вещаеше нищо добро.
Когато достигнаха целта си, нощта вече беше паднала. Александра доби само беглата представа за един тучен, зелен остров със странни аромати и звуци, които бяха навсякъде покрай нея. Никога не беше виждала нещо подобно, но все пак й се струваше, че природата не е враждебна към нея. Дали най-сетне щеше да бъде в безопасност?
Щом кочияшът спря каретата пред голяма, тъмна сграда, Джейк скочи и понечи да я вземе на ръце. Александра се поколеба, отдръпвайки се назад. Как щеше да бъде приета? Как би могла да бъде приета в нейното положение?
Но Джейк не възнамеряваше да допусне някой да попречи на решението му, така че почти грубо я сграбчи в ръцете си. Докато крачеше с Александра на ръце към къщата, тихо прошепна на ухото й:
— Няма да позволя никой да ви навреди, Алекс. Помнете, вие сте под моя закрила.
Притисната към топлината на гърдите му, Александра потрепери и се стегна в очакване.
Каквото и да беше очаквала, то не беше красивата жена, която притича по верандата на къщата към Джейк.
— Джейк! Джейк, скъпи, най-сетне дойде.
На няколко крачки от тях жената изведнъж спря, без да може да разбере какво е това тяло, което Джейк носи на ръце. Хубавите й, тъмни очи станаха мрачни, а пълните й, чувствени устни се нацупиха.
— Каза, че ще доведеш някого, Джейк, но не очаквах…
— Керълайн, не казвай нито дума повече, докато не се погрижа за тази жена. След това ще ти обясня. Но ако сега кажеш дори само една дума, никога няма да ти кажа нищо.
Керълайн млъкна внезапно и го последва, като й се налагаше да подтичва, за да настига широките му крачки.
Александра скри лице в ризата на Джейк, чувствайки се смутена и загрижена. Но това беше само началото. Докато Джейк се изкачваше с големи крачки към верандата, от сенките изникна друга фигура. В ръката си държеше висока чаша с някаква напитка.
— Джейк! Радвам се да те видя, стари приятелю. Съжалявам, че си имал неприятности, но се радвам, че те са те насочили към нас. Какво, по дя… — възкликна той, щом съзря товара в ръцете на Джейк.
— Не казвай нито дума, Хейуърд, или Джейк никога няма да ни разкаже — тихо каза Керълайн, щом се изравни с двамата мъже.
Всички побързаха да влязат в къщата. Във фоайето Джейк погледна нагоре към широкото стълбище.
— Всичко ли е готово, както наредих?
— Разбира се, Джейк, скъпи — отвърна Керълайн с глас, от който капеше мед.
— Добре, тогава сам ще се погрижа за нея.
— Какво ще направиш? — попита Керълайн по-скоро обезпокоена, отколкото възмутена.
Джейк тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.
— Пригответе ми едно питие, щом сляза долу.
Джейк откри вратата, която търсеше, блъсна я с крак и влезе в голямата стая, претрупана с мебели. В един люлеещ се стол седеше едра, чернокожа жена.
— Здравей, Леона — фамилиарно я поздрави Джейк, като се приближи с товара си към нея.
— Ха, това не е ли самият мистър Джейк. Чаках да видя тайната ти — каза тя, като се усмихна широко, опитвайки се да види Александра по-добре. — Винаги си обичал тайните. Да, сър, винаги.