— Кой беше първият, Александра? — попита Джейк, лежейки по гръб върху мекия пясък с глас твърд като кремък.
— Какво?
— Кой беше той?
— О! — изплака Александра и се превъртя по корем, като че ли искаше да се скрие, да забрави онова, което се бе случило преди него. Какво право имаше Джейк да я пита? Беше я порицал, без да знае истината. Ето какво се бе случило, когато първия път престана да я люби — беше открил, че не е девствена. Стен беше прав. Никой друг мъж не би я поискал, след като той бе отнел девствеността й. О, как го мразеше! Как мразеше Джейк, загдето я беше осъдил толкова бързо.
— Кажи ми, Алекс — скръцна той със зъби, като стисна болезнено китката й.
— Не. Няма да ми повярваш. По-скоро би приел, че съм блудница — зарида тя, без да го погледне.
— Проклятие, Александра! Кажи ми името му! — знаеше, че й причинява болка, защото лицето й пребледня, щом стегна хватката си. Знаеше, че лесно може да счупи тънката й китка, но все още не искаше да я наранява, за да я накаже за неверността й.
Александра овладя сълзите си, но почувства, че студът отново сковава сърцето й. Погледна го със зелените си очи, които сега бяха безжизнени като късчета стъкло.
— Добре, трябва да знаеш. Бях изнасилена от един мъж, който искаше да се ожени за мен. Каза ми, че след като веднъж изгубя девствеността си, никой друг мъж не би ме поискал. Не мислех, че ще има голяма разлика, но виждам, че съм грешала.
— Изнасилил те е? — тихо каза Джейк, чудейки се дали говори истината.
— Да, изнасили ме. Но ти никога няма да ми повярваш, а за мене това няма значение. Наистина няма значение. Просто ме остави сама — хладно каза тя, решена да възвърне колкото може от достойнството си.
Дали не беше блудница, която се правеше на девствена, както бе предположил Съли? Дали не го правеше на глупак? Дали не правеше всички на глупаци?
— Кажи ми името му, Александра? Искам да го знам. Кажи ми го.
— Няма нужда. Никога няма да се срещнеш с него.
— Кажи ми и… — започна Джейк, но изведнъж спря и стисна ръката й дори още по-силно, докато очите му бързо оглеждаха тъмната, сенчеста стена от палми, които ограждаха сребърните пясъци на плажа.
Александра го погледна въпросително. Какво виждаше или чуваше? Беше застинал като животно, което е усетило чуждо присъствие, но какво ли имаше там, отвъд?
— Облечи се, Алекс. А след това бавно тръгни към кораба. Какво и да стане, не гледай назад и се дръж естествено — прошепна той, а очите му продължаваха да оглеждат сенките.
— Но какво…
— Шшт! Не питай, само прави това, което ти казвам.
Предупредително стисна китката й и я пусна да върви.
Александра почувства, че сърцето й бързо запрепуска, щом несигурно стана от пясъка. Този незнаен враг беше дори по-ужасяващ от онова, което можеше да се види. Вдигна роклята си — разкъсана, мръсна, с петна от сол и бързо я навлече. Обу пантофите си, пълни с пясък, без да обръща внимание на боцкането по краката си. Искаше час по-скоро да се махне от това място.
Без да се оглежда, тръгна по осветената от луната плажна ивица. Успя да направи само няколко крачки, когато до нея се появи Джейк. Беше облякъл панталоните си. Прегърна я през кръста, но не погледна към нея.
Изведнъж проехтяха изстрели. Куршумите се забиха дълбоко в мекия пясък, вдигайки малки фонтанчета на няколко крачки пред тях. Джейк не се поколеба. Дръпна Александра за ръката и се втурна да бяга. Александра с мъка го следваше. Прозвучаха още изстрели и Александра се спъна, падайки на колене. Джейк я дръпна, теглейки я още по-яростно след себе си.
Изведнъж той се закова на място. Погледна го изненадана, след това премести поглед в посоката, в която се взираше. Простена и инстинктивно се притисна към него. Точно пред тях стоеше Керълайн, а в дясната й ръка висеше дълъг, черен камшик. От двете й страни стояха Хейуърд и Съли с револвери в ръце.
— Наистина ли ни мислиш за толкова глупави, Джейк? — тихо попита Керълайн, а камшикът в ръката й леко изплющя по пясъка и се нагъна.
— Мислех, че сте достатъчно умни, за да не се забърквате с мене, Керълайн. Щяхме да си тръгнем мирно и тихо. Не искам да се карам с теб — каза Джейк с напълно спокоен глас.
Александра стоеше до него и усещаше враждебността на противниците им, а също и напрегнатото тяло на Джейк до своето.
— Дай ни я, Джейк — хладно подметна Хейуърд. Докато местеше погледа си от Джейк към Александра, лицето му се изкриви от гримаса, страховита като самата смърт.