— Благодаря, Уанда — каза Александра, като обърна очи към жената, която първо се беше сбила с нея, а сега й помагаше.
— Ето ти малко пари, мила. Купи си кафе, нещо за ядене и изчакай, както ти казах. Предполагам, че мадам ще дойде привечер. Внимавай с полицаите, за да си нямаш неприятности. Правят се на важни, когато не са на улица „Галатен“. Страхуват се да дойдат тук, защото не излизат живи. „Не, сър“ — усмихна се неочаквано Уанда. Усмивката изцяло промени лицето й. Виждаше се, че някога е била красиво момиче, но съдбата отдавна я беше променила.
— Ще се оправя — отвърна Александра по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.
— Не се съмнявам, мила, но помни сделката ни. Никога вече не искам да те виждам.
— Няма — обеща Александра и след като внимателно изслуша нарежданията, които й даде Уанда, усмихна се и тръгна, обръщайки гръб на улица „Галатен“.
Александра се запъти бързо с изморените си, тръпнещи нозе към площад „Джексън“, решена да се добере там колкото е възможно по-бързо. В тази част на Ню Орлиънс имаше полиция и се чувстваше по-безопасно. Нямаше намерение да се среща с тази мадам Льоблан, но трябваше да хапне нещо и може би щеше да забележи някоя църква по пътя.
Докато вървеше по „Вию Каре“ или, както още го наричаха, „Френския квартал“ нямаше как да не забележи красивите къщи. Навсякъде се виждаха великолепни орнаменти от желязо, които украсяваха врати, балкони и прозорци. Лесно се забелязваше френското влияние, макар че този архитектурен стил по-скоро загатваше за богатството и красотата на вътрешността на сградата, отколкото можеше да се съди по фасадите.
Виждаха се разнообразни къщи, ресторанти, магазини. Нямаше много хора по улиците, а слънцето клонеше към залез. Трябваше да намери някоя църква, преди да се е здрачило.
Следвайки точно указанията на Уанда, Александра най-сетне излезе на голям площад, заобиколен от множество сгради. Изглежда, че това беше площад „Джексън“. Насочи се към красиво оформения център на площада — парк с гъста трева, вековни дървета, цветя и пейки. С благодарност се отпусна на една от тях. Най-накрая се почувства в безопасност. А сега трябваше да намери някоя църка. Проблемът й скоро бе решен, защото забеляза наблизо величествената сграда на една катедрала.
Александра се изправи доволна и тръгна към нея, като приглади полата си. След това си спомни с какви дрехи е облечена и слисано се заоглежда. Измъчваше я силен глад. Оправянето на дрехите и косата не даде голям резултат. Изгледаше като уличница и го знаеше. А ако в църквата не поискаха да й помогнат? Може би дори нямаше да я допуснат вътре? Е, може би беше по-добре първо да хапне нещо, а след това да се опита да почисти лицето и да пооправи дрехите си. С пълен стомах щеше да се почувства по-силна и по-уверена в себе си.
Решението бе взето. Александра се насочи към кафенето на открито. Твърде късно разбра, че е същото, за което Уанда й беше говорила — „Кафе дьо Монд“. Е, беше още рано и тя щеше да успее да хапне и да си тръгне, преди да е пристигнала мадам Льоблан. Беше прекалено изморена и гладна, за да търси друго място. Съвсем изтощена се отпусна в малкия стол от ковано желязо до една кръгла масичка, под яркия слънчев чадър и даде поръчката си на надменната келнерка.
Зачуди се дали наистина изглежда толкова зле, докато оправяше дългата си коса. Единственият отговор беше „да“, тъй като хората я оглеждаха така, сякаш не принадлежеше към това място и не трябваше да бъде тук.
Младата келнерка бързо й донесе димяща чаша cafe au lait3 и горещи beginets4. Александра й подаде парите. Бързо си помисли, че това, което й остана, беше недостатъчно, за да яде отново. Уанда не беше чак толкова щедра. Отпи от кафето и бавно загриза сладките френски понички, обзета от желание да удължи, доколкото е възможно, удоволствието. Не беше осъзнала колко е гладна и изморена. Но докато седеше тук с чувството, че е в безопасност за момента, всичките й проблеми отново застанаха пред нея с цялата си сила. Щом приключи с оскъдната си вечеря, Александра уморено отпусна глава върху кръстосаните си ръце и затвори очи.
— Извинете, госпожице. Вие ли сте Лани? Видях косата ви и със сигурност друг такъв цвят няма в цял Ню Орлиънс. Аз съм мадам Льоблан — каза нечий глас със странен чуждоземен акцент толкова тихо, че само Александра да чуе думите.
Александра трепна и скочи на крака. Мадам Льоблан! Взря се изплашено в големите тъмни очи на една красива жена — може би една от най-красивите, които беше виждала. Мадам Льоблан беше дребна на ръст, със съвършена фигура и разкошна черна коса, вдигната над главата. Но най-поразителна беше кожата й, която имаше такъв топъл, мек цвят, сякаш потъмняла от целувката на слънцето. Дрехите й бяха скъпи, изящно ушити, при това жената ги носеше с естествена грация и стил. Александра никога не бе виждала подобна жена.