— Мога ли да седна при вас, госпожице? — любезно попита мадам Льоблан.
Александра колебливо се огледа, без да знае дали да каже да или не. Накрая кимна утвърдително.
— Моля, седнете.
Жената грациозно седна и кимна на Александра да се върне на мястото си. Александра машинално го направи, твърде изморена, за да обмисли създалото се положение или пък да отиде някъде другаде. Никога не беше виждала истинска „мадам“, а тази интригуваща жена се държеше и изглеждаше като истинска дама. При тази констатация Александра изпита известно облекчение.
— Chere5, Уанда не ми каза, че си такава изключителна красавица. Само косата ти струва цяло състояние, а съм сигурна, че и тялото ти е съвършено, при все че, разбира се, ще искам да видя нещо повече, преди да се споразумеем.
Александра я погледна стъписано.
— А, но аз прибързвам. Виждам, че си яла, но, моля те, бъди моя гостенка. Толкова мразя да храня сама.
Александра продължаваше само да я гледа смутено и объркано.
Поръчката на мадам Льоблан бе изпълнена бързо. На малката маса пред Александра се появи препълнена чиния с толкова горещи beginets, че не можеха да се сложат в уста. Докато се хранеше, тя наблюдаваше внимателно мадам Льоблан, която извади малко шишенце от дамската си чанта и наля по малко златиста течност в чашите им с кафе.
— Мисля, че имаш нужда от нещо по-силно от кафе, chere — рече тя. — Изглеждаш изтощена. Как си се озовала на улица „Галатен“? Там не е безопасно, особено за млада дама като тебе.
Любезните думи и ободряващото кафе с коняк започнаха да възстановяват духа и силите на Александра. Усмихна се колебливо на мадам Льоблан.
— Много съм ви благодарна, че дойдохте, мадам, но се боя да не се окаже, че идването ви е било напразно.
— Нима? — попита мадам Льоблан.
— Виждате ли, случайно попаднах на улица „Галатен“ и… е, просто съм твърде признателна, че успях да се измъкна оттам.
Жената тихо се разсмя, показвайки малките си, ослепително бели зъби.
— Нищо чудно, chere. Това място е самия ад. Често се чудя защо Уанда настоява да стои там, но мисля, че се досещам. Цяло щастие е, че си се измъкнала жива, ma chere6.
— Да, сега го разбирам.
— Но как си могла да се заблудиш? — повтори тя.
— Не съм от Ню Орлиънс. Пристигнах едва вчера и понеже не знаех пътя, се загубих.
— Една млада дама, при това без придружител? По акцента ти личи, че не си южнячка. Това ми се струва странно. Ако не търсиш работа в публичен дом, какво правиш в Ню Орлиънс и как мислиш, че ще оцелееш? — попита тя с глас, в който се прокраднаха нотки на съмнение дали Александра не е побъркана.
Александра се усмихна, довършвайки още една beginet.
— Дойдох да търся роднините на един приятел, който почина наскоро. Изгубих спътниците си.
Мадам Льоблан леко повдигна съвършено извитите си вежди.
— Разбирам. Разбира се, това е възможно да се случи. Ако мога, ще ти помогна да намериш приятелите си. Как се казват?
— Джермън — тихо отвърна Александра.
Очите на мадам Льоблан се разшириха, изразявайки повече чувства при тази единствена дума, отколкото бяха показали през целия им досегашен разговор.
— Джермън? Джермън ли каза?
— Да, това е фамилното им име. Мисля, че имат плантация или поне са имали преди войната.
— О, да, имаха и все още имат — усмихна се мадам Льоблан, а очите й проблеснаха. — Добре познавам семейство Джермън, особено двамата им сина.
— Наистина пи? — попита Александра, чувствайки как я обзема облекчението, без да обърне внимание на споменаването на синовете.
— Те в Ню Орлиънс ли са? Дали ще мога скоро да се срещна с тях?
Мадам Льоблан вдигна ръка, за да спре потока от въпроси.
— Сега живеят в плантацията си. Не ги виждам толкова често, колкото преди, но така е с всичко останало. Войната промени всичко — тъжно рече тя. — Всички се мъчехме да оцелеем.
Александра погледна очите й, които бяха като тъмни езерца от тъга.
— Съжалявам. Аз…
— Не, госпожице. Всичко вече свърши. Раните ни или ще зараснат или трябва да умрем, както умря нашият Юг.
Александра не знаеше какво да каже. Не беше се замисляла за Юга след края на войната. Очевидно тя беше нещо ужасно за южняците и едва сега започна да го разбира. На север почти не почувстваха войната, освен търговския бум, особено в тяхната корабна компания. Северът безкрайно се нуждаеше от кораби и по онова време състоянието й доста нарасна. Но след края на войната на тези бедни хора не беше им останало много. Ужасяваше я мисълта да види някога процъфтяващата плантация. Нима цялата беше в развалини? Но поне знаеше, че семейство Джермън все още са живи.