Хвърли чантата си във файтона и хвана здраво юздите. Поведе коня и животното се подчини с неохота. Файтонът излезе от конюшнята със скърцане и хлопане. Александра стисна зъби. Шумът беше достатъчен да събуди мъртвец, да не говорим за спящия Джайлс, но нямаше как да го заглуши. А трябваше да вземат коня и файтона. Вървеше до коня, като му говореше и го успокояваше. Трябваше да заобиколят къщата, за да излязат на пътя. Все още не бяха свободни.
Изведнъж се появи тъмна фигура. Александра се сепна, прехапа устни, за да потисне вика си и спря коня. Изпусна въздишка на облекчение, щом видя, че към нея се приближава Ейба.
— Радвам се, че си се справила, мила. Готови ли сме за тръгване?
— Да, Ейба. Джайлс беше оставил коня впрегнат. Но побързай, побързай. Качвай се. Всичко ли взе?
Ейба кимна, хвърли нещата си вътре и се качи на файтона.
Александра си помисли, че сега им оставаше само да заобикалят къщата и да излязат на пътя, без Джайлс да ги чуе и да тръгне да ги преследва.
Дръпна юздата. Конят не се подчини. Александра напрегна тръпнещите си мускули и затегли отново. Животното я последва. Постоянната болка в гърба сякаш я пришпорваше, принуждаваше я да не спира, да избяга от Джайлс и извратеността му. Мъхът я удряше по лицето, ослепяваше я, пречеше й да намери пътя. Най-накрая излязоха отстрани на голямата къща, след това на алеята. Вече можеха да поемат по пътя, който щеше да ги отведе на далеч от плантацията на Джермънови.
Спря коня и хвърли юздите вътре. Преди да се качи, Александра се обърна. Искаше да хвърли един последен поглед към къщата, в която беше възпитан такъв човек като Джайлс. Ужасена видя на верандата тъмните очертания на мъжка фигура. Мъжът се втурна надолу по стъпалата, прескачайки ги по две наведнъж. Джайлс скочи на земята и се затича към тях.
Александра замръзна, неспособна да се движи от ужас. Всичките й страхове бяха събрани в тъмната, зловеща фигура, която тичаше към нея. Но не можеше да помръдне, а той приближаваше все повече и повече.
— Побързай! — извика Ейба.
Познатият глас извади Александра от унеса.
Качи се на файтона, сграбчи юздите с две ръце и силно ги удари върху гърба на бедното животно. Конят изненадано потрепна и тръгна напред, засилвайки ход. Александра продължаваше да го подканя, но все още не се движеха достатъчно бързо. Джайлс ги застигна. Хвана ръката на Александра и я задърпа, докато файтонът набираше скорост.
В отчаянието си Александра забрави за страха и за болката. Свободната й ръка напипа камшика, който Джайлс беше оставил на седалката. Пръстите й стиснаха дръжката му. Погледът й срещна тъмните му, гневни очи. Яростта накара очите й да заблестят като късчета зелено стъкло. Вдигна камшика и замахна със злоба към лицето му. Стовари го отново и отново, докато кръвта шурна, а лицето му се разкриви от болка и ярост. Продължаваше да се държи за нея, а файтонът се отдалечаваше от къщата. Александра стискаше отчаяно юздите на диво препускащия кон, а с другата продължава да нанася удари с камшика. Изведнъж видя последния си шанс. Приближаваха един завой на пътя. Клоните на дърветата се спускаха ниско от страната на Джайлс. Насочи коня натам, щем приближиха към дърветата. Обърна се към Джайлс и му нанесе един последен удар. Тялото му се удари в клоните и се откъсна от нея и от файтона.
Тържествуващият смях на Александра проехтя в тихата, спокойна нощ.
ЧАСТ ТРЕТА
ОЧИТЕ НА ТЕКСАС
Седемнадесета глава
Тексас! Наистина ли беше безкраен, както изглеждаше? Александра заслони очи и се загледа в далечината. Искаше й се да има върху главата си нещо по-подходящо от малката модна шапчица, кацнала върху къдриците й. Независимо колко дълго пътуваха, докъдето й стигаха очите се виждаше безкрайна еднообразна картина равна, суха, прашна земя, обрасла с треви, мескитови храсти и трънаци. Не приличаше на нищо, което бе виждала преди. За голяма изненада, в този горещ, сух климат процъфтяваше изобилен живот — множество дребни животни, а така също големи стада от говеда и мустанги.
Дори добрите коне и удобното женско седло не можеха да я спасят от болката в мускулите, докато продължаваха да яздят все по-навътре и по-навътре в Тексас, към ранчото „Бар Джей“. Александра хвърли поглед към спътниците си. Те седяха изправени на конете и изглеждаха неуморими, но в края на краищата бяха от кавалерията на Съединените щати, привикнали с дългите часове на седлата. Но не и Александра! А гърбът й, все още незаздравял напълно, не допринасяше много за удобството й.