Съвсем изненадващо въздухът в хасиендата беше хладен. Изглежда кирпичите бяха добра изолация срещу горещината и силната слънчева светлина. Влязоха в централното помещение, оскъдно обзаведено с тъмни, масивни мебели, умело изработени в испански стил. Подът беше покрит с пъстроцветни черги, които вероятно бяха мексикански или индиански. Подредбата на къщата я очарова, тъй като се различаваше толкова много от къщите в Ню Йорк или от плантацията. Всеки предмет в стаята имаше някакво практическо приложение и представляваше част от тексаската култура. Намираше се в един мъжки дом, в един мъжки свят. Но й харесваше.
— Александра, господа, моля седнете — любезно рече Ламар, посочвайки столовете.
Това, че той се обърна към нея с малкото й име, изненада Александра, но тя не възрази — накара я да се почувства между свои.
— Не, благодаря ви. Нямаме време — твърдо отвърна лейтенант Блейк. — Трябва незабавно да се присъединим към групата си.
— Разбира се. Разбирам ви. Един момент, моля.
Ламар се върна след малко, носейки поднос с чаши и бутилки.
— Налейте си, господа — каза той, поставяйки подноса на масата. — Ще се погрижа да напоят конете ви, докато вие се освежите.
Лейтенант Блейк подаде на Александра чаша вода. Александра бързо я пресуши и му се усмихна признателно. Лейтенантът замислено изпи водата си, като я наблюдаваше. Само ако можеше да остане сам с нея, преди да си тръгне!
Обърна се рязко към войниците си.
— Момчета, ако сте готови, вървете да се погрижите за конете. След малко тръгваме.
Изненаданите войници го погледнаха, допиха чашите си и излязоха.
Лейтенант Блейк се обърна към Александра и се усмихна.
— Мис Александра, моля ви, станете.
Тя го погледна учудено, след това се подчини на молбата, без ни най-малко да разбира младия лейтенант.
— Няма да ме забравите, нали? — попита тихо той, като взе ръката й в своята.
— Разбира се, че няма да ви забравя, лейтенант Блейк — отговори Александра.
— Добре. Аз няма никога, никога да ви забравя, Александра — прошепна той и я притегли към себе си.
Александра се изчерви от гняв. Всъщност лейтенантът възнамеряваше да я целуне. Нима искаше заплащане за услугите си?
— Ще дадете ли една целувка на войника, който ви обожава? — попита той с умолително изражение, придърпвайки я в обятията си.
Александра потисна гнева си — нещо, което преди никога не успяваше да направи — и му се усмихна нежно, отпускайки се леко в ръцете му. Знаеше, че ако започнеше да се противи, войникът щеше да стане още по-настойчив, както показваше досегашният й опит. Целувката му нямаше да продължи дълго, а след това завинаги щеше да изчезне от живота й.
Лейтенант Блейк не можеше да повярва на щастието си. Събра смелост и притисна плътно тялото й към себе си, за да усети твърдите й гърди. Наистина беше същински ангел. Докосна леко устните й. Откри, че са меки, податливи и, неспособен повече да се контролира, притисна силно устата си към нейната. Забрави всичко, напълно погълнат от тази пленителна жена. А тя също го желаеше. Можеше да го почувства.
— Лейтенанте! — нечий остър, властен глас раздра тишината на стаята. — Ако сте приключили с младата дама, предлагам да напуснете. Вашите хора са готови. Знаете, че янките не са добре дошли в „Бар Джей“.
Лейтенант Блейк се отдръпна рязко от Александра. Обърна се, намръщи се и с изненада чу стона, който се откъсна от гърдите й. Видя смаяното лице на мъжа, който ги гледаше.
— Не! О, не! — извика Александра, вперила поглед в суровите, сини очи. — Джейк?
— Самият аз, Алекс — рече той със сурово изражение, а сините му очи станаха почти сиви, докато я наблюдаваше. — Моля да ме извините, сър — обърна се той към лейтенанта. — Не се досетих, че получавате възнаграждение затова, че сте придружил дамата дотук. Ще се върна, щом привършите.
Джейк им обърна гръб и понечи да излезе от стаята.
— О, не, Джейк! — извика Александра и се опита да се втурне след него, но лейтенантът я сграбчи за ръката, точно в момента, когато Джейк се обръщаше.
— Искаше да кажеш нещо, Алекс?
— Аз… не разбирам.
— А аз разбирам много добре онова, което видях. Не разбирам, обаче, какво правиш тук, в „Бар Джей“.
— Дойдох да видя Джейкъб Джермън. Ти какво правиш тук?
Лейтенантът смутено премести поглед от единия към другия. Изглежда се познаваха, но очевидно не изпитваха особени приятелски чувства един към друг. Ръката му собственически обгърна кръста на Александра.
Джейк отметна глава назад и се разсмя с дрезгав, подигравателен глас. Погледна отново към Александра и очите му се плъзнаха по тялото й.