— Вижте, сър — намеси се лейтенант Блейк. — Не можете да се отнасяте по този начин с една дама като мис Александра.
— Дама! Наричате я дама? — подигравката в гласа на Джейк беше съвсем явна. — Изглежда и двамата се заблуждавате, но нямам намерение да ви осветлявам по този въпрос.
— Няма да остана, щом ти работиш тук — остро додаде Александра. — Още сега си тръгвам с лейтенанта.
— Така ли? — попита Джейк е такова непроницаемо изражение, че Александра не можа да разбере чувствата му. — Но аз мислех, че си дошла да се срещнеш с Джейкъб Джермън?
Александра се намръщи.
— Да, така е, но дори не съм си помисляла, че ще те срещна. Какво всъщност правиш тук? — гневно запита тя, раздразнена от самодоволния, хладен начин, по който Джейк се отнасяше с нея.
Джейк отново се усмихна и в ъглите на очите му се появиха бръчици.
— Аз живея тук, моя мила Александра. Тук работя.
— Не ти вярвам. Къде е Ламар Джермън? Той ще разясни това недоразумение. Ще те накара да си тръгнеш!
— Кого? Мен? — разсмя се отново Джейк.
— Някой попита ли за мен? — Ламар Джермън пристъпи в стаята. — Чух гласовете ви отвън. Какво става тук? Хората ви чакат, лейтенант.
— Знам, но изглежда, че тук възникна някакво недоразумение. Може би мис Александра ще се върне с мен.
— Така ли? — изненада се Ламар. — Какво става, Александра, нима ранчото вече ви омръзна?
— Какво прави този мъж тук? — избухна гневно Александра, посочвайки Джейк.
— Ами, тук живее.
— Е, значи няма да остана с него. Трябва да го уволните. Сигурно има достатъчно работни ръце. Във всеки случай един морски капитан едва ли е подходящ за работа в едно ранчо.
— Да уволня Джейк ли? Защо? — бързо попита Ламар, като погледна към Джейк, от чието лице нищо не успя да разбере, а след това отново към Александра. — Какво става тук? Изминала сте целия този път, за да го видите, а сега искате да го уволнявам. Не ви разбирам.
„Всички жени означават неприятности, но тази май е по-лоша от останалите“ — помисли си Ламар.
— Не съм изминала целия този път дотук, за да видя него. Дойдох да се срещна с Джейкъб Джермън, сина на Елинър — гневно отвърна Александра.
— Но той не ви ли каза? Той е Джейкъб Джермън.
Александра едва не зяпна от изненада. Над стаята надвисна мъртва тишина. Очите й не можеха да се откъснат от суровия, безмилостен поглед на Джейк. Внезапно се почувства отпаднала. Джейк беше Джейкъб Джермън. Бил е в Ню Орлиънс. Бил е в плантацията, точно преди да я заведат там. Заминал е за Тексас. Разбира се, сега всичко идваше на мястото си. Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа?
— Аз… аз ще си тръгна — слабо рече Александра. — Не мога да остана тук с него.
— Разбира се, че ще си тръгнете — намеси се лейтенант Блейк с успокоителен глас, поддържайки Александра с двете си ръце. — Тук няма място за дама като вас.
— Махнете си ръцете от нея, лейтенант! — каза Джейк с мъртвешки спокоен глас, измъквайки револвера си.
Нямаше да допусне друг мъж да я докосне. Не можеше да го допусне, независимо колко я мразеше. Искаше отмъщение и не можеше да мечтае за по-добра възможност от тази, която му се предоставяше сега. Та тя сама бе дошла в ранчото. Тази малка мръсница не беше научена на тежка работа. Дори се беше представила за изискана дама пред този идиот, лейтенанта.
„Ако лейтенантът не си махне ръцете от нея, ще го убия“ — помисли си Джейк без всякаква логика. Винаги губеше разсъдъка си, когато беше замесена тази жена, и сега отново разбра, че не може да се овладее. Беше глупак. Знаеше, че е глупак, но все пак не можеше да позволи на друг мъж да я докосне. Нямаше да я пусне! Нямаше значение какво е направила. Желаеше я толкова отчаяно, колкото и преди. Проклета да е малката й, измамна душа, но все още я желаеше.
— Веднага се махайте, лейтенант, и никога вече не се връщайте. Дамата е дошла при нас и ще остане тук. — Джейк стисна здраво оръжието си.
Лейтенант Блейк се поколеба. Желаеше Александра, но животът му беше по-скъп. Можеше да разчете хладното изражение, изписано на лицето на Джейк — без съмнение този мъж би го убил, ако не си тръгнеше. Сега щеше да остави Александра, но нямаше скоро да забрави нито нея, нито този Джермън. Браунсвил не беше чак толкова далеч.
Лейтенантът отстъпи от Александра, отскубвайки се от ръцете й, които се бяха вкопчили в дрехите му. Взря се в отчаяните й очи.
— Този човек е насочил оръжие срещу мен, мис Александра. Не мога да ви взема с мен.
— Но аз не искам да остана. Не можете да ме изоставите просто така.
— Не мога да ви взема, а хората ми никога не биха зарязали жените си заради една млада дама, която е променила решението си.