— Връщам се с вас. Няма да остана.
— Отстранете се, лейтенант — заплашително рече Джейк, продължавайки да държи пистолета си насочен към него и пристъпи към Александра. Дръпна я грубо настрани. Знаеше, че я заболя. Искаше да я нарани и това не беше последната болка, която щеше да почувства, мислеше си мрачно той. Близостта и предизвика познатото напрягане в слабините му. Как бе възможно толкова силно да му влияе? Прокле слабостта си.
— Пусни ме, Джейк — прошепна Александра на човека, който я притискаше към себе си. — Ще се махна. Никога вече няма да се връщам. Само ме пусни.
— Не — отсече Джейк, без да прибира оръжието си, като погледна към лейтенанта, който излизаше от стаята.
Александра се дръпна рязко, опитвайки се да се освободи. Трябваше да избяга! Не можеше да остане тук с този мъж, под един и същи покрив.
— Пусни ме! — изсъска тя.
— Стой кротко, Алекс — разсмя се Джейк, — или ще застрелям лейтенанта още сега. Това ще ти хареса ли?
Александра веднага спря да се съпротивлява и вдигна разтревожен поглед към него. Наистина щеше да го направи. Усещаше го по стегнатото му тяло. Искаше да застреля лейтенант Блейк. Не, не можеше да причини смъртта на нещастния лейтенант. Отпусна се в ръцете на Джейк, твърдо решена да не се поддава на гнева.
— А сега се качвайте на коня и се махайте оттук, лейтенант. Дори не си помисляйте да се върнете за Александра. Тя ми принадлежи и ще убия всеки мъж, който се опита да ми я отнеме.
— Добре, Джермън, сега си ме хванал на тясно, но не мисли, че това е краят на историята.
— Не! Всичко е наред, лейтенант Блейк. Не се връщайте заради мен. Не бих искала да ви убие. А той ще го направи, сигурна съм — тихо рече Александра.
— Мога сам да се грижа за себе си, мис Александра. Не се безпокойте — отвърна лейтенант Блейк. Помисли си, че тя наистина се безпокоеше за него, щом се подчини на Джермън, за да запази живота му. Каква ли беше историята на тези двама души? Би дал много, за да узнае.
— Лейтенанте — рече най-накрая Ламар, — моля ви, повярвайте ми, че дамата ще бъде добре. Тя ни е роднина и Джейк винаги е считал, че е длъжен да я защитава. Често се карат. Но всичко това са семейни истории, както виждате. Повярвайте, всичко е наред.
Лейтенант Блейк обходи с поглед присъстващите. Вече не знаеше на кого да вярва. Първоначално Александра беше казала, че идва да се срещне с Джейкъб Джермън, но не знаеше, че той и Джейк са едно и също лице. Не познаваше и така наречения си чичо. Не приличаха на джентълмени. Историята се оказа твърде сложна за него. Никога не бе виждал такава темпераментна фамилия. Е, по-добре да се маха оттук, преди да е станало късно.
— Не знам на кого да вярвам, но си тръгвам. Нямам друг избор. Но помнете какво ви казах, мис Александра — рече той и се насочи към вратата.
— Лейтенанте — обади се Джейк със спокоен глас, — по-добре вие запомнете какво ви казах.
Осемнадесета глава
— Проследи ги. Искам да съм сигурен, че са напуснали земите на „Бар Джей“ — каза Джейк.
Ламар кимна и бързо излезе от стаята.
На Александра й се искаше Ламар да не беше излизал и да не беше ги оставял сами.
— Винаги ли плащаш в натура за онова, което получаваш, Алекс?
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Няма нужда да носиш пари, нали, скъпа?
— Имам пари, Джейк.
— Разбира се, че вече имаш. Парите, които си спечелила в публичния дом в Ню Орлиънс. Сигурно си натрупала добра сума там.
Александра прехапа устни. Беше повярвал на измислиците на капитан Съли.
— Няма откъде да го знаеш, Джейк. Направил си погрешни изводи. Бях при Елинър Джермън.
— Не намесвай майка ми в тази история! — гневно рече Джейк.
— Но, Джейк, точно затова дойдох тук. Тя ме изпрати.
— Лъжлива кучка! — дрезгаво викна Джейк и я отблъсна от себе си.
Александра политна, изгуби равновесие и се блъсна силно в стената. Свлече се на пода. Почувства се леко зашеметена. Наблюдаваше, без да помръдне, как Джейк се приближава и застава пред нея широко разкрачен. Гледаше го замаяна. Изглеждаше променен. Беше облечен като каубой. Дрехите му подхождаха — беше груб, жилав, силен. Нима наистина беше толкова жесток, колкото изглеждаше? На кораба не беше такъв, но там пред нея не стоеше този суров човек. Боеше се от него.
— Не споменавай майка ми. Не искам устата ти да произнася името й. Чуваш ли ме? — Джейк се изплю към нея и, докато прибираше с едната си ръка револвера си в кобура, посегна с другата към нея.
Александра се отдръпна назад, очаквайки, че ще я удари, но вместо това той я вдигна. Тежко се блъсна в тялото му. Усети мъжествената му миризма, усети топлината на тялото му. Помнеше, макар силно да искаше да забрави, как я караше да се чувства слаба и да копнее за ръцете му. Лицата им бяха близо едно до друго. Вдигна поглед към него.