— Радвам се, че дойде, Александра, и знам, че когато Джейк попрегори, ще поиска да чуе всичко това от теб.
— Надявам се. Майка му искаше да му го разкажа. И още нещо. Мистър Джермън, баща ви, умря в същия ден. Двамата са погребани в семейните гробища.
— Значи най-сетне се е предал — каза Ламар и стисна челюстите си. — С него не се обичахме много. По-добре за него. Нямаше да успее да живее дълго с мисълта за поражението на Юга.
— Джайлс ще изостави плантацията. Премести част от мебелите в една градска къща в Ню Орлиънс.
— Точно в негов стил — изсмя се Ламар. — Винаги е предпочитал градския живот. Е, за щастие това не е моя грижа.
— В плантацията не останаха много неща.
— Имаш ли някакво доказателство за историята си?
— Не ми ли вярваш? — намръщи се Александра.
— Не искам да кажа това. Историята е твърде невероятна, за да си я измислила, но Джейк може да не ти повярва.
— Имам медальона, който ми даде Елинър. Един норвежки медальон. Пожела да го даде на мен.
Ламар свирна.
— Елинър ти е дала норвежкия медальон? За нея той беше светиня. Единственото нещо останало от баща й.
— Знам, но тя гледаше на мен като на своя дъщеря.
— Да, разбирам защо. Радвам се, че си била с нея, когато е дошъл краят й. Можеш да покажеш медальона на Джейк, когато му разказваш историята.
— Ще му го покажа — Александра спря за миг и продължи колебливо. — Ламар, би ли ми помогнал да се махна оттук? Мисля, че Джейк ме мрази. След като му предадох думите на Елинър, нямам причини да оставам повече. Бих могла да отида в Браунсвил, където имам приятели.
Ламар я погледна добродушно.
— Разбира се, че ще ти помогна. Но не вярвам, че Джейк те мрази. Далеч е от тази мисъл. Силните чувства по-скоро връзват ръцете му. Сега се бори с тези въжета, но ако му дадеш време…
— Не! Искам да кажа, може би не трябва да чакам — сърцето й заби бързо. Нима наистина Джейк изпитваше такива силни чувства към нея? Не, не трябваше да се оставя на безумието, които я караше да изпитва в леглото. Не можеше да му вярва.
— Събираме стадо, което ще отведем в Канзас. Ще го откараме към Сан Антонио след около три седмици. Ако останеш с нас дотогава, ще те отведем в безопасност до Сан Антонио. Там имам приятели, които ще се погрижат да те отведат в Браунсвил.
— Благодаря ти. Мисля, че мога да почакам — всъщност щеше да бъде много по-безопасно, ако останеше по-дълго в „Бар Джей“. Нито Джайлс, нито Стен биха се досетили да я търсят тук. Огледа разпрострялото се ранчо. Може би все още не й се искаше да си тръгне. Може би искаше да изчака, за да се увери дали думите на Ламар за чувствата на Джейк не са истина. Страст! Самата тя не беше защитена срещу нея.
Продължиха да яздят мълчаливо още известно време и скоро стигнаха до лагера.
— О! — възкликна Александра. — Колко много крави!
— Прибираме в оградата всичко, което можем — усмихна се Ламар. — След това им слагаме клеймо, за да са готови за път.
Ламар я отведе по-нататък, към фургона. Фургонът беше покрит. В задната му страна бяха сковани няколко шкафа, в които бяха прибрани запасите на готвача и хранителните продукти.
Куки ги очакваше. Пристъпи напред и избърса ръцете си в голямата бяла престилка, която носеше.
— Значи това е малката лейди, за която ми разказа Джейк. Не ми каза, че сте толкова хубава. Добре дошла, мис. Можете да ми викате Куки. Чух, че искате да се научите да готвите. Предполагам, че ще трябва да ви науча.
Александра веднага го хареса. Беше възрастен мъж с рошави сиви бакенбарди и весели кафяви очи. Усмихна му се и лицето му стана още по-весело. Почувства, че е спечелила един приятел.
— Благодаря, Куки, и моля да ме наричате Александра.
— Никакъв проблем. Когато сте на път, не трябва да готвите нищо друго, освен кафе, говеждо и бисквити. Днес правя яхния. Тя е по-специално угощение. Ще ви покажа как. Не е трудно. Изобщо не е трудно.
— Благодаря — любезно каза Александра и започна да навива ръкавите си.
— Трябва да тръгвам, Александра. При Куки си в добри ръце — намеси се Ламар, докосна шапката си с ръка и бързо се отдалечи.
Докато Куки посвещаваше Александра в тайните на готвенето, утрото отлетя. Александра се оказа схватлив ученик. Компанията на Куки й доставяше удоволствие, а в замяна той я развличаше с истории за каубои и за преходите с добитъка.
Обясни й, че всичко, което носи един каубой, е необходимо за занаята му. За някой новак може и да изглежда странно облечен, но всичко по него е необходимо за работата с добитъка. Високото сомбреро с широка периферия го предпазва от слънце и дъжд; ласото е необходимо за улавянето на животните; пушката го пази от индианци, крадци на добитък, гърмящи змии и останалите многобройни неприятели; кожените панталони предпазват краката му, когато е на седлото, където между другото прекарва повечето време; ръкавиците са необходими, за да не се нараняват ръцете му от въжето при хвърляне на ласото; ботушите с високи токове го предпазват от ухапванията на гърмящите змии и го държат здраво в стремената.