Александра намери всичко това за много интересно. Прииска й се да погледне по-отблизо тези мъже и работата им.
Когато привършиха с готвенето, Александра се огледа.
— Мислите ли, че мога да отида до оградата и да погледам? Не успях да разгледам, докато идвах насам.
— Защо не, мис Александра.
— Благодаря ви за всичко — усмихна се тя. — Вие бяхте златна мина на информация. Щом се върна в хасиендата ще изпробвам наученото.
Куки й се усмихна в отговор, след което се завърна към неприятните си задачи. Александра се отдалечи. Намести малката си шапка. Щеше да се чувства по-добре, ако шапката наистина я предпазваше от ослепителното слънце. Трябваше да използва сомбреро, иначе скоро щеше да изглежда като каубоите. Върна се при кобилата. Все още я чакаше, застанала мързеливо под тексаското слънце. Опита се да я възседне, но й потрябва известно време, тъй като досега винаги й бяха помагали. Седлото беше неудобно, но скоро щеше да привикне към него.
Отправи се с мустанга си към оградената кошара, която й бе посочил Куки. Наоколо стояха неколцина каубои. Слезе от коня и се приближи към дървената ограда. Каубоите спряха работата си и се загледаха към нея.
— Какво става там? — попита тя, щом се доближи до оградата.
— Обяздват мустанг, мис — отвърна един от каубоите.
Почти не чу какво й казват, тъй като осъзна, че върху извиващия се гръб на мустанга седеше Джейк. Не повярва на очите си. Държеше се с една ръка за въжето, а другата му ръка се размахваше, докато животното се мяташе с невероятни скокове из заграденото място. Александра се наведе напред. Почувства грубото дърво под дланите си. Горещото слънце напичаше тялото й. Никога не бе се чувствала толкова жива. Наблюдаваше мъжа и животното, слети в едно, и същевременно борещи се за надмощие. Беше великолепно. Почувства как някъде дълбоко в нея се заражда някакво първично удоволствие от гледката. Джейк изглеждаше толкова мъжествен, решителен, силен. Животното също беше красиво и се бореше за свободата си. Дишането й се учести. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен битката между двете диви животни пред нея. Искаше й се да стане част от сцената, да сподели пълното сливане с природата. Наблюдавайки схватката, започна да вижда промяната. Мустангът забави движенията си. Все още се опитваше да хвърли ездача си, но бе изразходвал силите си и постепенно подскоците и извиванията му отслабнаха, докато накрая Джейк започна спокойно да язди в кръг около оградата.
Едва тогава забеляза Александра. Конят беше костелив орех. Нито един от другите каубои не бе успял да го покори, но лошото настроение на Джейк беше надделяло над непокорството му. Докато го обяздваше си мислеше за Александра. Представяше си как пречупва волята й. И тогава, щом мустангът най-сетне се предаде, вдигна глава и я видя да стои до оградата. Глупавата й шапчица се беше килнала на една страна, ръцете й стискаха дървената ограда, а очите й горяха като зелен огън.
В този момент я пожела по-силно, отколкото когато и да било преди. Трябваше да я направи своя, така, както бе подчинил този кон. Хвърли въжето на един от каубоите, скочи от коня, чувствайки как мускулите му треперят от умората, щом се наведе, за да се промуши между гредите на оградата. Очите му не се откъсваха от нея. Застана до Александра. Подушваше аромата й. Хвана я за ръка, погледите им се срещнаха за миг и след това я поведе.
Мълчаливо стигнаха до хасиендата. Не бяха нужни никакви думи. Александра знаеше какво иска и признаваше пред себе си, че желае същото.
Джейк й помогна да слезе от седлото. Ръцете му не се отделиха от кръста й, докато влизаха в къщата и отиваха към спалнята му. Обърна я към себе си. Все още го гледаше с широко отворени, жадни, зелени очи. Никога не бе я виждал да го гледа по този начин и това го възбуди неимоверно.
Започна да разкопчава костюма й. Александра не помръдна. Остана втренчена в него, сякаш никога не беше го виждала. Бързо свали дрехи си. Когато отново вдигна глава, откри, че е в леглото. Зелените й очи го гледаха някак странно. Да, те бяха меки и тъмни, като мъх върху речен камък.