7
Майката се секне гръмогласно, разказва на всеослушание за сексуалния си живот, размахва изкуствената си челюст. Умее със завидна сръчност да я откача с език, тъй че при по-широка усмивка горната челюст пада върху долните зъби и лицето и изведнъж добива ужасяващо изражение.
Поведението й не е нищо друго, освен рязък жест, с който тя отхвърля красотата и младостта си. По времето, когато деветимата обожатели бяха коленичили в кръг около нея, тя криеше с болезнена чувствителност голотата си. Сякаш чрез мярата на своя свян искаше да изрази стойността, която имаше за нея тялото й. И ако днес отхвърля всякакъв срам, прави го радикално, сякаш чрез безсрамието си иска тържествено да тегли черта на своя живот и да изкрещи, че младостта и красотата, които е ценила прекалено високо, в действителност нямат никаква стойност.
Струва ми се, че Тереза е продължение на онзи жест, с който майка й е отхвърлила далеч зад себе си своето отминало битие на красавица.
(И ако движенията на самата Тереза са нервни, ако жестовете й не са достатъчно плавни, няма какво да се чудим: онзи широк жест на майката, див и самоубийствен, се бе вселил у Тереза, бе станал Тереза!)
8
Майката търси за себе си справедливост и иска виновникът да бъде наказан. Затова държи дъщеря и да остане заедно с нея в света на безсрамието, където младостта и красотата нямат смисъл, където целият свят не е нищо друго, освен огромен концлагер, населен с тела, които си приличат и чиито души са невидими.
Сега можем по-добре да разберем смисъла на тайния порок на Тереза — честите й и продължителни застоявания пред огледалото. Това беше борба с майка й. Стремеж да не бъде тяло като другите тела, а вместо това да види на повърхността на лицето си войнството на душата, втурнало се навън от трюма. Не беше лесно, защото душата, тъжна, боязлива и наплашена, се беше спотаила на дъното на Терезината плът и се боеше да се покаже.
Тъкмо така беше и в онзи ден, когато тя срещна за първи път Томаш. Промушваше се между пияниците в ресторанта, тялото й се беше огънало под тежестта на подноса с халби, а душата й беше някъде в стомаха или в панкреаса. И точно в този миг Томаш я заговори. Това заговорване беше важно, защото идваше от някого, който не познаваше майка й, нито пък пияниците, всекидневно обсипващи я с изтъркани похотливи закачки. Статутът на непознат издигаше Томаш над останалите.
И още нещо го издигаше над останалите: на масата пред него лежеше разтворена книга. В тази кръчма никой никога не бе отварял на масата си книга. Книгата бе за Тереза опознавателен знак за принадлежност към тайно братство. Защото тя имаше едно-единствено оръжие срещу грубия свят, който я обкръжаваше: книгите, които заемаше от градската библиотека, главно романи; Тереза беше изчела купища, от Филдинг до Томас Ман. Те и предлагаха въображаемо бягство от живота, който не я удовлетворяваше, но имаха значение за нея и като вещи: тя обичаше да се разхожда по улиците с някой роман под мишница. Книгите имаха за нея същото значение, каквото е имал за дендито от миналия век елегантният бастун. Отличаваха я от другите.
(Сравнението между книгата и елегантното бастунче на дендито не е съвсем точно. Бастунчето не просто отличава дендито; то го прави модерен и моден. Книгата отличаваше Тереза, но я правеше старомодна. Вярно, тя беше прекалено млада, за да осъзнава собствената си старомодност. Младежите, които минаваха покрай нея с гърмящи транзистори, й се струваха глупави. Фактът, че са модерни, й убягваше.)
Човекът, който я заговори, беше следователно едновременно чужденец и член на тайно братство. Заговори я с ласкав глас и Тереза почувства как душата и се устремява към повърхността през всичките и артерии, вени и пори, за да му се покаже.
9
Когато Томаш се връщаше от Цюрих в Прага, започна да го измъчва мисълта, че срещата му с Тереза е била резултат от шест неправдоподобни случайности.
Но нима едно събитие не е толкова по-значимо и по-високо ценено, колкото повече случайности са били необходими за осъществяването му?
Само случайността може да се тълкува като послание. Онова, което става по необходимост, което е очаквано, което се повтаря всеки ден, е нямо. Само случайността отправя глас към нас. Ние се опитваме да я разчитаме, както циганките разчитат фигурите в кафеената утайка по дъното на чашата.
Томаш се яви на Тереза в нейния ресторант като проявление на абсолютната случайност. Беше сам и на масата пред него лежеше разтворена книга. Той вдигна очи и се усмихна: „Един коняк.“