В този момент по радиото излъчваха музика. Тереза отиде до мокрия бюфет за коняка и завъртя копчето на апарата, за да усили звука. Позна, че свирят Бетовен. Този композитор и бе известен от времето, когато един пражки квартет бе гостувал в града им. Тереза (която, както знаем, копнееше по нещо „по-възвишено“) отиде на концерта. Залата беше празна. Освен Тереза бяха дошли само местният аптекар и жена му. С една дума, на сцената имаше квартет музиканти, а в залата трио слушатели, но музикантите бяха толкова мили, че не отмениха концерта и цяла вечер свириха само за тях последните три квартета на Бетовен.
После аптекарят покани музикантите на вечеря и настоя непознатата слушателка да дойде с тях. От тази вечер насетне Бетовен стана за Тереза символ на света „от другата страна“, на света, за който тя мечтаеше. Докато носеше от бара коняка за Томаш, тя се опитваше да разчете тази случайност: как е възможно в същия момент, когато поднася коняка на привличащия я непознат мъж, да чуе Бетовен?
Не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства. За да бъде една любов незабравима, трябва от първия миг случайностите да се слитат към нея, както птиците към раменете на свети Франциск Асизки.
10
Той я бе повикал, за да плати. Затвори книгата (опознавателния знак на тайното братство), а на нея и се прииска да го попита какво чете.
— Можете ли да добавите сумата към хотелската ми сметка? — попита той.
— Да, мога — отвърна Тереза. — Кой е номерът на стаята ви?
Той й показа ключа си, закачен за дървена пластинка с изписана червена шестица.
— Колко странно — промълви тя, — номер шест.
— Какво странно има? — полюбопитства Томаш.
Тереза си бе спомнила, че когато живееха в Прага с тогава все още неразведените й родители, квартирата им беше също на номер шест. Но на глас каза нещо друго (и ние можем само да се възхитим на лукавството й):
— Настанен сте в стая номер шест, а аз свършвам работа в шест.
— А пък на мен влакът ми тръгва в седем — рече непознатият мъж.
Не й дойде наум какво повече да каже, даде му да подпише готовата сметка и я занесе на рецепцията. Когато работното й време свърши, непознатият вече го нямаше на масата. Дали беше разбрал негласното й послание? Тереза излезе с разтуптяно сърце от ресторанта.
Отсреща имаше проредяло паркче, жалка градинка посред мръсния малък град, която обаче за нея винаги бе представлявала островче красота: морава с четири тополи, пейки, плачеща върба и храсти със ситни жълти цветчета.
Мъжът седеше на една жълта пейка, от която се виждаше входът на ресторанта. На същата пейка бе седяла предния ден Тереза с книга в скута! В този миг тя осъзна (птиците на случайностите кацаха на раменете й), че непознатият мъж й е отреден от съдбата. Той я повика и я покани да седне до него. (Войнството на душата и се втурна към палубата на тялото.) После тя го изпрати до гарата, а на сбогуване той й даде визитна картичка с телефонния си номер: „Ако ви се случи някой път да дойдете в Прага…“
11
Далеч не толкова визитната картичка, която той й бе подал в последния момент, колкото повелята на случайностите (книгата, Бетовен, числото шест, жълтата пейка в парка) й вдъхна смелостта да напусне дома си и да промени съдбата си. Може би именно тези няколко случайности (впрочем твърде скромни и тривиални, наистина достойни за този нищо и никакъв град) бяха дали ход на нейната любов и бяха станали източник на енергия, от която тя щеше да черпи до края на живота си.
Нашето всекидневие непрестанно е бомбардирано от случайности или по-точно случайни срещи на хора и събития, които можем да наречем коинцидентност, тоест две неочаквани събития се случват едновременно, засичат се. Томаш се появява в ресторанта и в същото време прозвучава музиката на Бетовен. Огромното множество такива съвпадения остава незабелязано от човека. Ако вместо Томаш в ресторанта бе седял кварталният месар, Тереза нямаше да обърне внимание, че радиото излъчва Бетовен (макар че срещата на Бетовен и месаря е също интересна коинцидентност). Но надигащата се любов бе изострила чувството и за прекрасното и тя никога вече нямаше да забрави тази музика. Всеки път, когато я чуеше, щеше да се вълнува. Всичко, ставащо около нея в такъв миг, щеше да бъде озарено от музиката, щеше да е прекрасно.
В началото на дебелата книга, която Тереза държеше под мишница, когато пристигна при Томаш, Ана се среща с Вронски при необикновени обстоятелства. Те двамата са на перона, откъдето някакъв човек току-що се е хвърлил под влака. В края на романа под влака се хвърля самата Ана. Тази симетрична композиция, в която един и същ мотив се повтаря в началото и в края, може да ви се стори прекалено „романова“. Добре, съгласен съм, но само при условие, че под „романов“ не разбирате „съчинен“, „изкуствен“, „неправдоподобен“. Защото човешкият живот е композиран именно на този принцип.