— Дето се целуват пред руските танкове ли?
— Точно те. Според мен вие можете да станете първокласен моден фотограф. Разбира се, първо трябва да се свържете с някой фотомодел. Най-добре с някое момиче, което иска да пробие също като вас. После можете да направите пробни снимки за някоя агенция. Разбира се, ще мине известно време, докато се наложите. Междувременно аз мога да направя нещичко за вас. Ще ви запозная с един редактор, който води рубриката „Нашата градинка“. Предполагам, че ще им трябват снимки на кактуси, рози и разни такива.
— Много ви благодаря — каза Тереза искрено, защото виждаше, че жената насреща й гори от желание да й помогне.
Но в следващия миг си каза: защо трябва да снимам кактуси? Пък и не изпитваше никакво желание да изминава още веднъж същия път, който бе изминала в Прага: борба за щатно място, за кариера, за всяка отпечатана фотография. Никога не бе страдала от честолюбие или тщеславие. Просто искаше да избяга от майчиния си свят. Да, за нея нещата бяха съвсем ясни: беше се запалила по фотографията, но със същия успех можеше да се запали по която и да било друга дейност, защото фотографията й бе послужила просто като средство да стигне „по-далеч и по-високо“ и да живее редом с Томаш.
Тя каза:
— Знаете ли, мъжът ми е лекар и може да ме изхрани. Не ми се налага да снимам.
Фотографката възкликна:
— Не разбирам как можете да зарежете фотографията, след като сте направили толкова хубави снимки!
Да, снимките от дните на нахлуването, това беше нещо съвсем друго. Тях не ги беше правила заради Томаш. Беше фотографирала, водена от страст. Не от страст да снима, а от страстта на омразата. Но тази ситуация нямаше да се повтори никога вече. Пък и, в крайна сметка, тъкмо тези снимки, които бе правила, водена от страст, никой не ги искаше, защото не били актуални. Само кактусът е вечно актуален. А на нея кактусите не й бяха интересни. Тя отговори:
— Много мило от ваша страна. Но предпочитам да си остана вкъщи. Не изпитвам нужда да работя.
— Нима ви удовлетворява да си седите вкъщи?
— Повече, отколкото да снимам кактуси.
— Дори да снимате кактуси, това е вашият живот. А да живеете само заради мъжа си, това не е вашият живот.
Тереза изведнъж се подразни.
— Моят живот е мъжът ми, а не кактусите.
Фотографката също реагира с раздразнение:
— Да не искате да кажете, че сте щастлива?
Тереза отвърна (все така раздразнено):
— Разбира се, че съм щастлива!
— Това може да го каже само една много… — Фотографката не пожела да се доизрече.
Тереза довърши мисълта й:
— Искате да кажете: само една много ограничена жена.
Фотографката се овладя и отсече:
— Не ограничена. Анахронична.
Тереза се съгласи замислено:
— Права сте. Съвсем същото твърди за мен мъжът ми.
25
Но Томаш беше по цели дни в болницата, а тя седеше сама вкъщи. Добре, че имаше Каренин и можеше да излиза с него на дълги разходки! Когато се върнеше в апартамента, сядаше над учебниците по немски и френски. Но постоянно й беше мъчно и не можеше да се съсредоточи. В мислите й често се връщаше речта, която бе произнесъл по радиото Дубчек след завръщането си от Москва. Тереза вече бе забравила какво точно бе казал, но още чуваше треперещия му глас. Разсъждаваше: чуждестранни войници го бяха арестували, него, глава на суверенна държава, в собствената му страна, бяха го отвлекли, бяха го държали четири дни някъде из планините на Украйна, бяха му дали да разбере, че ще го разстрелят, както бяха сторили дванайсет години по-рано с унгарския му предшественик Имре Наги, после го бяха закарали в Москва, бяха му заповядали да се изкъпе, избръсне и облече, да си върже вратовръзка, след което му бяха съобщили, че няма да го екзекутират, бяха му наредили и занапред да се смята за държавен глава, бяха го настанили на една маса срещу Брежнев и го бяха принудили да преговаря.
След всичко това той се бе върнал в родината си унизен и бе говорил на една унизена нация. Толкова беше унизен, че не можеше да приказва. Тереза никога нямаше да забрави страшните паузи, накъсали изреченията му. Толкова ли беше грохнал? Болен ли беше? Дали не го бяха упоили с наркотици? Или пък това не беше нищо друго, освен отчаяние? Дори от Дубчек да не остане нищо, тези дълги, страшни паузи, когато той не можеше да диша, когато се мъчеше да си поеме дъх пред целия народ, прилепил ухо до радиоапаратите, тези паузи ще останат. В тези паузи се съдържаше целият ужас, сполетял страната им.
Беше седмият ден от окупацията. Тереза слушаше речта на Дубчек в редакцията на един всекидневник, който през онези дни се беше превърнал във вестник на съпротивителното движение. Всички, които слушаха Дубчек в редакцията, в този момент го ненавиждаха. Не можеха да му простят направения компромис, чувстваха се унизени от неговото унижение и слабостта му ги оскърбяваше.