— След десет дни, стига да нямаш нищо против, можем да заминем за Палермо — каза й сега.
— Предпочитам да остана в Женева — отвърна тя. Стоеше пред статива, на който бе прикрепено започнато платно, и разглеждаше картината си.
— Но как можеш да живееш, без да си видяла Палермо? — опита се да се пошегува Франц.
— Виждала съм Палермо — заяви тя.
— Виждала ли си го? — реагира той едва ли не ревниво.
— Една позната ми изпрати картичка оттам. Залепих си я със скоч в тоалетната. Не ти ли е направила впечатление? — И след малка пауза додаде: — В началото на века живял един поет. Бил вече много стар. Веднъж секретарят му го извел на разходка. „Погледнете нагоре, учителю! — казал му. — Днес над града минава първият самолет!“ — „Мога да си го представя“ — отвърнал поетът, без да вдига очи от земята. Е, та и аз така мога да си представя Палермо. И там има същите хотели и същите коли като във всички други градове. В моето ателие поне картините се сменят.
Франц посърна. Така беше свикнал да отъждествява любовния им живот с пътуванията, че бе вложил в поканата „Да заминем за Палермо!“ недвусмислено еротично послание. Ето защо изявлението „Предпочитам да остана в Женева!“ имаше за него съвсем прозрачен смисъл: любовницата му вече не го желае като мъж.
Как е възможно да се чувства толкова неуверен пред нея? Нямаше никаква причина за това! Тя, а не той, първа бе проявила еротична инициатива скоро след запознанството им. Той бе хубав мъж, на върха на научната си кариера, и дори бе взел страха на колегите си, защото в професионалните спорове проявяваше високомерие и твърдоглавие. Тогава защо всеки ден страда от мисълта, че любовницата му ще го изостави?
Не виждам друго обяснение, освен че любовта за Франц не беше продължение на неговия публичен живот, а негов антипод. За Франц любовта означаваше стремеж да се остави на благоволението и капризите на любимата жена. Онзи, който се предава на другия, както войник се предава в плен, е длъжен преди това да хвърли всяко оръжие. И ако не може по никакъв начин да предотврати удара, не може и да се сдържи да не пита кога ще дойде този удар. Ето защо правя следния извод: за Франц любовта означаваше непрестанно очакване на удара.
Докато той се бе отдал на тревогата си, любовницата му бе оставила четката и бе отишла в другата стая. Сега се върна оттам с бутилка вино. Отвори я безмълвно и сипа в две чаши.
Камък падна от сърцето на Франц и го досмеша на самия себе си. Думите „Предпочитам да остана в Женева!“ не означаваха, че тя не иска да се любят, а точно обратното — че вече не желае да ограничава миговете на тяхната близост само с пътуванията до чужди градове.
Тя вдигна чашата си и я пресуши. И Франц вдигна своята и отпи от виното. Естествено, той бе извънредно щастлив, че отказът да отидат до Палермо се е оказал покана да се любят, но в следващия миг започна мъничко да съжалява: неговата любовница бе решила да отмени кодекса за чистота, който той бе въвел в техните отношения; не бе разбрала болезнения му стремеж да опази любовта им от баналността и да я разграничи радикално от семейното си гнездо.
Всъщност решението да не се люби с художничката в Женева бе наказание, което той сам си бе наложил заради провинението, че е женен за друга жена. За него този факт бе нещо като вина или дефект. Въпреки че сексуалният им живот с жена му не струваше, те двамата все пак спяха на обща спалня, нощем всеки се будеше от шумното дишане на другия и вдишваше миризмите на тялото му. Франц без съмнение би предпочел да спи сам, но общата спалня си оставаше за него символ на брака, а символите, както знаем, са неприкосновени.
Всеки път, когато лягаше до жена си на съпружеската спалня, Франц си мислеше, че любовницата му си представя как той ляга до жена си на съпружеската спалня. И всеки път тази мисъл го караше да се срамува. Именно затова той се стремеше да отдалечи колкото е възможно в пространството леглото, в което спеше с жена си, от леглото, в което се любеше с любовницата си.
Тя отново си наля вино, отпи от него и после мълчаливо, с някаква странна безучастност, сякаш Франц изобщо го нямаше в стаята, си съблече бавно блузата. Държеше се като начинаеща актриса, която трябва да изиграе етюд в театралния институт, с който да покаже какво прави, когато е сама в стаята и никой не я вижда.
Остана само по пола и сутиен. Тогава (сякаш едва в този миг бе забелязала чуждото присъствие) впери във Франц продължителен поглед.