Този поглед го смути, защото бе неразбираем за него. Между всички любовници бързо се установяват правила на играта; самите любовници не съзнават това, но правилата са в сила и не могат да бъдат нарушавани. Погледът, който тя бе вперила сега в него, се изплъзваше от тези правила; той нямаше нищо общо с погледите и жестовете, които обикновено предшестваха любовните им актове. В него нямаше нито зов, нито кокетство, а по-скоро нещо като въпрос. Само че Франц нямаше никаква представа какъв може да бъде този въпрос.
После тя си свали и полата. Хвана Франц за ръката и го обърна към голямото огледало, което бе подпряно на стената на крачка от тях. Без да пуска ръката му, тя продължаваше да се взира в огледалото със същия дълъг, изпитателен поглед, местейки го от своето изображение към това на Франц и обратно.
На пода до огледалото имаше поставка, на която бе нахлупено старо черно мъжко бомбе. Тя се наведе, взе го и го сложи на главата си. Образът в огледалото мигом се смени: сега там се виждаше жена по бельо, красива, недостъпна, равнодушна, с ужасно неуместно бомбе на главата. Тя държеше за ръка мъж в сив костюм и с вратовръзка.
Франц отново се усмихна при мисълта до каква степен не разбира своята любовница. Тя не се бе съблякла, за да го предразположи да се любят, а за да си направи някаква странна шега, частен хепънинг за тях двамата. Усмихна й се с разбиране и съгласие.
Очакваше художничката да му отвърне с усмивка, но очакването му остана напразно. Тя не пускаше ръката му и продължаваше да гледа в огледалото ту него, ту себе си.
Времето за хепънинг изтече. На Франц му се струваше, че шегата (нищо, че бе склонен да я намира прелестна) трае вече прекалено дълго. Затова той хвана нежно бомбето с два пръста, усмихнат го свали от главата на художничката и го нагласи отново на поставката. Сякаш бе изтрил с гума мустаци, които пакостливо дете е надраскало върху лика на Дева Мария.
Тя остана неподвижна още няколко секунди, втренчена в отражението си в огледалото. После Франц я обсипа с нежни целувки. Отново я замоли да дойде с него за десет дни в Палермо. Този път тя не възрази, обеща му и той си тръгна.
Превъзходното му настроение се беше върнало. Женева, която цял живот бе проклинал като столица на скуката, сега му се стори красива и изпълнена с приключения. Вече бе излязъл на улицата и хвърли поглед нагоре към широкия прозорец на ателието. Беше късна пролет, жега, над всички прозорци бяха опънати раирани сенници. Франц стигна парка, над който в далечината се извисяваха позлатените куполи на православната черква като излъскани оръдейни гюллета, които невидима сила бе задържала непосредствено преди да паднат и ги бе накарала да увиснат във въздуха. Гледката беше красива. Франц заслиза към кея, за да се качи на корабчето от градския транспорт и да се прехвърли на северния бряг на езерото, където живееше.
2
Сабина остана сама. Върна се пред огледалото. Все още беше по бельо. Отново сложи бомбето на главата си и дълго се гледа. Учудваше се на самата себе си, че вече толкова години преследва едно изгубено мигновение.
Веднъж, преди много години, при нея дойде Томаш и бомбето го заинтригува. Той си го сложи и застана пред голямото огледало в пражкото и ателие, също както тук подпряно на стената. Искаше да види дали му отива да бъде кмет от миналия век. Когато след малко Сабина започна бавно да се съблича, той сложи бомбето на нейната глава. Стояха прави пред огледалото (винаги стояха там, докато тя се събличаше) и гледаха отражението си. Тя беше само по бельо и с бомбето на главата. Внезапно осъзна, че и двамата са се възбудили от тази гледка.
Как бе могло да стане това? Само преди миг бе приемала бомбето на главата си като шега. Нима само една крачка дели смешното от възбуждащото?
Да. Когато онзи път се гледаше в огледалото, в първите секунди тя виждаше само една чудата ситуация, плод на приумица. Но в следващия миг възбудата надделя над комичното: бомбето не означаваше шега, а насилие; насилие над Сабина, над женското й достойнство. Тя се виждаше в огледалото с голи крака, по фини пликчета, през които прозираше тъмният триъгълник. Бельото подчертаваше чара на нейната женственост, а твърдата мъжка шапка отричаше, изнасилваше, осмиваше тази женственост. Томаш стоеше до Сабина облечен, от което следваше, че същността на онова, което виждаха в огледалото, не бе шегата (нали иначе и той трябваше да бъде по бельо и с бомбе), а унижението. Вместо да отхвърли това унижение, Сабина гордо и провокационно го демонстрираше, сякаш се оставяше доброволно и публично да я изнасилват. Изведнъж усети, че не издържа повече, и дръпна Томаш на земята. Бомбето се търколи под масата, а те двамата се загърчиха на килима под огледалото.