Но ако Сабина е за Франц жена, то какво е тогава за него Мари-Клод, истинската му съпруга? Преди повече от двайсет години, няколко месеца след запознанството им, тя го бе заплашила, че ще се самоубие, ако той я изостави. Тази закана очарова Франц. Самата Мари-Клод не му харесваше особено, затова пък любовта й му се струваше великолепна. Той си мислеше, че не е достоен за такава любов и че трябва да й се поклони до земята.
Така и направи и се ожени за Мари-Клод. И въпреки че оттам нататък тя вече никога не демонстрира такава сила на чувствата както в мига, когато бе заплашвала Франц със самоубийство, дълбоко у него остана жив императивът: не бива никога да й причинява зло и трябва винаги да уважава жената у нея.
Тази фраза е любопитна. Франц не си казваше „трябва да уважавам Мари-Клод“, а „трябва да уважавам жената у Мари-Клод“.
Но след като самата Мари-Клод е жена, то коя е онази друга жена, която се крие в нея и която Франц трябва да уважава? Да не би това да е платоническата идея за жената?
Не. Това е неговата майка. На Франц никога не би му хрумнало да каже, че уважава жената у майка си. Той обожаваше своята майка, а не някаква скрита в нея жена. Майка му и платоническата идея за жена бяха едно и също.
Франц беше на дванайсет години, когато баща му внезапно ги напусна. Момчето усещаше, че се е случило нещо сериозно, но майка му успя да завоалира драмата с неутрални и кротки думи, за да не го разстройва излишно. Същия ден отидоха двамата до града и на излизане Франц забеляза, че майка му е обула две различни обувки. Смути се, понечи да й каже, ала се боеше, че ще я нарани. И така прекара с нея два часа в града, без нито за миг да откъсне очи от краката й. Тогава за пръв път проумя какво значи страдание.
Вярност и измяна
Беше я обичал от детството си чак до мига, когато я бе изпратил в последния й път; продължаваше да я обича в спомените си. Оттук у него се затвърди убеждението, че верността е най-висшата добродетел; верността придава цялостност на нашия живот, който без нея би се пръснал на хиляди моментни впечатления като на хиляди отломки.
Франц често разказваше на Сабина за майка си, може би дори го правеше, воден от подсъзнателна пресметливост: предполагаше, че Сабина ще бъде запленена от способността му да бъде верен и по този начин ще я спечели.
Той не подозираше, че Сабина е запленена не от верността, а от измяната. Думата „вярност“ й напомняше баща й, провинциален пуритан, който неделно време рисуваше за свое удоволствие залези над гората и рози във вази. Благодарение на него тя бе започнала да рисува от малка. Когато беше на четиринайсет, се влюби в един свой връстник. Баща й изпадна в ужас и цяла година й забраняваше да излиза без придружител от къщи. Един ден й показа репродукции на няколко картини от Пикасо и им се присмя. А Сабина, понеже не й позволяваха да обича четиринайсетгодишното момче, прехвърли чувствата си върху кубизма. След като завърши гимназия, тя отпътува за Прага с радостното чувство, че най-после може да измени на своя дом.
Измяната. От ранното ни детство тате и господин учителят са ни втълпявали, че това е най-лошото нещо, което изобщо можем да си представим. Но какво е измяна? Измяна означава излизане от редицата. Да измениш, означава да излезеш от редицата и да тръгнеш към неизвестното. За Сабина няма нищо по-красиво от това да вървиш към неизвестното.
Тя постъпи в Художествената академия, но нямаше право да рисува като Пикасо. По онова време задължително се практикуваше така нареченият социалистически реализъм, а в академията се рисуваха портрети на комунистически държавници. Мечтата на Сабина да измени на баща си така и остана неосъществена, защото комунизмът бе за нея само още един баща, също тъй строг и ограничен, който забраняваше любовта (времето беше пуританско) и Пикасо. Сабина се омъжи за един бездарен артист от пражки театър само защото той имаше скандална репутация и беше еднакво неприемлив и за двамата й бащи.
После почина майка й. На другия ден след като се върна от погребението в Прага, Сабина получи телеграма: баща й се беше самоубил от мъка.
У нея се пробудиха угризения: толкова ли беше лошо, че баща й беше рисувал вази с рози и не бе обичал Пикасо? Толкова ли беше осъдително, че се бе страхувал четиринайсетгодишната му дъщеря да не се прибере вкъщи бременна? Толкова ли беше смешно, че не бе могъл да живее без жена си?
Отново я завладя желание да измени: да измени на собствената си измяна. Тя заяви на мъжа си (вече не виждаше у него мъж със скандална репутация, а само досаден пияница), че го напуска.