А може би великаните на чешкия дух? Ян Хус? Никой от събралите се в онзи салон не беше чел и ред от книгите му. Единственото, което те можеха да възприемат еднакво, бяха пламъците, славата на пламъците, сред които Хус бе намерил смъртта си като еретик на кладата, славата на пепелта, в която се бе превърнал, тъй че, казваше си Сабина, за тях Чехия е именно и само тази пепел, нищо друго. Само поражението и упреците, които си отправят взаимно, обединяват тези хора.
Сабина крачеше забързано по улицата. Повече от разрива с емигрантите я бяха развълнували собствените и мисли. Знаеше, че тези мисли са несправедливи. Та сред сънародниците и имаше и други хора, освен онзи мъж с дългия показалец. Конфузната тишина, която бе последвала думите и, съвсем не означаваше, че всички са били несъгласни с нея. По-скоро ги бе смутила внезапната омраза, неразбирателството, чиято жертва стават всички емигранти. Защо не изпитва съжаление към тях? Защо в нейните очи те не са трогателни и осиротели?
Ние вече знаем защо: още когато бе изменила на баща си, животът се бе ширнал пред нея като дълъг низ от измени и всяка нова измяна я привличаше като порок и като победа. Сабина не иска и няма да стои в редицата! Няма да стои вечно в редицата с едни и същи хора, които приказват едно и също! Затова е толкова развълнувана от собствената си несправедливост. Вълнението й не е тягостно, напротив. Сабина се чувства така, сякаш току-що е удържала победа и някой друг, невидим, й ръкопляска.
Но още в следващия миг опиянението й премина в тревога: този път все трябва да свършва някъде! Все някога тя трябва да престане с измените! Все някога трябва да спре!
Беше вечер и Сабина вървеше забързана по перона. Влакът за Амстердам беше композиран. Тя потърси своя вагон. Отвори вратата на купето, до което я придружи любезният кондуктор, и видя вътре Франц, седнал на приготвеното за спане легло. Той стана, за да я посрещне, а тя го прегърна и го обсипа с целувки.
Безумно й се искаше да му каже, като най-баналната от жените: „Не ме пускай, дръж ме плътно до себе си, укроти ме, направи ме своя робиня, бъди силен!“ Но такива думи тя не можеше и не знаеше как да изрече.
Когато се отделиха един от друг, каза само: „Страшно ми е хубаво, че съм с теб.“ При сдържаната й натура това беше най-многото, което бе способна да изрече.
5
Кратък речник на неразбраните думи (втора част)
Манифестация
На италианците или французите им е лесно. Когато родителите им ги карат насила да ходят на църква, те им отмъщават, като стават членове на някоя партия (комунистическа, маоистка, троцкистка или нещо от тоя род). Що се отнася до Сабина, баща й я пращаше най-напред на църква, а после пак той от страх я принуди да се запише в комунистическия младежки съюз и да посещава неговите мероприятия.
Докато крачеше в редиците на празничната първомайска манифестация, Сабина все не можеше да влезе в крак, тъй че маршируващото зад нея момиче й подвикваше и нарочно я настъпваше по петите. Когато се пееха маршови песни, Сабина никога не знаеше думите им и само си отваряше устата като в ням филм. Но колежките й забелязаха това и донесоха където трябва. От младежките си години бе намразила всякакви манифестации.
Франц беше следвал в Париж и понеже беше изключително талантлив, едва двайсетгодишен си беше осигурил научна кариера. Още тогава беше наясно, че ще изживее целия си живот сред стените на университетския кабинет, обществените библиотеки и две-три аудитории. Тази представа го задушаваше. Жадуваше да излезе навън от живота си, така, както човек излиза от жилището си на улицата.
Затова, докато живееше в Париж, той много обичаше да ходи на демонстрации и манифестации. Беше чудесно да отидеш да отпразнуваш нещо, да изискваш нещо, да протестираш срещу нещо, да не си сам, да бъдеш под открито небе с други хора. Шествията, напиращи по булевард Сен Жермен или от Площада на Републиката до Площада на Бастилията, го очароваха. За него маршируващата и скандираща тълпа бе олицетворение на Европа и на нейната история. Европа, това е Велик Поход. Поход от революция към революция, от битка към битка, все напред.
Бих могъл да го кажа и иначе: животът сред книгите изглеждаше на Франц недействителен. Той жадуваше за истински живот, за докосванията на други хора, крачещи рамо до рамо с него, за техните викове. Не си даваше сметка, че тъкмо онова, което му изглеждаше недействително (работата сред самотата на кабинета и библиотеките), е неговият истински живот, докато манифестациите, които той приемаше за образ на действителността, не са нищо друго, освен театрално представление, танц, празненство, иначе казано — блян.