Докато спяха, Тереза се държеше за него така, както през първата нощ: стискаше здраво китката, пръста, глезена му. Ако искаше да стане, без да я събуди, той трябваше да употреби хитрост. Измъкваше си пръста (китката, глезена) от нейната длан, което всеки път я разбуждаше наполовина, защото тя го дебнеше зорко и в съня си. За да я успокои, той пъхваше в ръката й вместо своята китка някакъв предмет (свита на топка пижама, пантоф, книга), който тя стискаше здраво, сякаш бе част от неговото тяло.
Веднъж, когато току-що я беше приспал и тя се намираше едва в първото преддверие на съня, тъй че все още бе способна да отговаря на въпроси, той й каза: „Добре. А сега излизам.“ — „Къде?“ — попита Тереза. „Навън“ — отвърна той строго. „Идвам с теб!“ — рече тя и се изправи в леглото. „Не, не може. Отивам си завинаги“ — заяви той и излезе в антрето. Тя стана и със спуснати клепачи тръгна след него. Беше само по къса нощничка, под която нямаше нищо. Лицето й беше неподвижно, безизразно, но движенията й бяха енергични. Томаш излезе от антрето в коридора (общия коридор на жилищната кооперация) и затвори вратата под носа й. Тя я отвори рязко и закрачи след него, твърдо вярваща в съня си, че той иска да я напусне завинаги и че трябва да го спре. Томаш слезе на площадката на долния етаж и там я изчака. Тя дойде до него, улови го за ръката и го отведе обратно при себе си в леглото.
Томаш си каза: да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътско желание (това желание може да се отнася за огромен брой жени), а чрез желание да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена).
7
Веднъж посред нощ Тереза застена насън. Томаш я събуди, но когато съзря лицето му, тя изсъска с омраза: „Махай се! Махай се!“ После му разказа какво бе сънувала: били някъде, те двамата и Сабина. Озовали се в една огромна стая. В средата имало легло, като подиум в театър. Томаш наредил на Тереза да остане в ъгъла и пред очите й обладал Сабина. Тази гледка й причинила непоносимо страдание. Искала да заглуши душевната болка с физическа и си забивала игли под ноктите. „Да знаеш само как ме болеше…“ — мълвеше Тереза и стискаше пестници, сякаш ръцете й наистина бяха разранени.
Той я взе в прегръдките си и тя постепенно (все още потрепервайки) се унесе.
Когато на другия ден размишляваше над съня й, Томаш се сети за нещо. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него купчинката писма, които му беше писала Сабина. Бързо намери търсеното място: „Иска ми се да те любя в ателието си като на сцена. Наоколо да има хора, които да не могат да се доближат и на крачка. Но и да не могат да откъснат очи от нас…“
Най-лошото беше, че писмото имаше дата. Беше писано наскоро, по време, когато Тереза отдавна вече живееше при Томаш.
— Ти си се ровила в писмата ми! — нахвърли се той върху нея.
Тя не отрече, вместо това каза:
— Изгони ме тогава!
Но той не я изгони. Виждаше я как стои долепена до стената на Сабининото ателие и си забива игли под ноктите. Улови пръстите й, започна да ги гали, поднесе ги към устните си и ги зацелува, сякаш по тях наистина имаше следи от кръв.
Но след тази случка сякаш всичко се обърна срещу него. Едва ли не всеки ден тя научаваше нещо ново за тайния му любовен живот.
Отначало той отричаше. А ако доказателствата бяха прекалено явни, се мъчеше да обясни на Тереза, че полигамията съвсем не изключва любовта му към нея. Не беше последователен: ту отричаше изневерите си, ту се оправдаваше.
Веднъж се обади на някаква жена, за да си уговори среща с нея. Когато приключи разговора, чу от съседната стая странен звук, нещо като шумно тракане на зъби.
Тереза случайно бе дошла в жилището му, без той да знае. Държеше шишенце с успокоително и наливаше от него в устата си, а ръката й се тресеше така, че стъклото се удряше о зъбите й.
Той се хвърли към нея, сякаш щеше да я спасява от удавяне. Шишенцето с валериановите капки падна на земята и направи голямо петно на килима. Тереза се дърпаше, искаше да се изтръгне от ръцете му и се наложи да я стиска четвърт час в прегръдките си като в усмирителна риза, докато я успокои.