Затова Томаш остана изненадан, когато на десетия ден от окупацията Тереза му каза:
— Защо всъщност не искаш да заминеш за Швейцария?
— А защо трябва да заминавам?
— Тук имат сметки за разчистване с теб.
— Те с кого ли нямат сметки за разчистване — махна с ръка Томаш. — Я ми кажи по-добре, ти би ли могла да живееш в чужбина?
— А защо не?
— Нали те видях как беше готова да рискуваш живота си заради тази страна, как е възможно сега изведнъж да искаш да я напуснеш?
— Откакто Дубчек се върна, всичко се промени — отвърна Тереза.
Наистина беше така: всеобщата еуфория продължи само първите седем дни от окупацията. Ръководителите на страната бяха отвлечени от руската армия като някакви престъпници, никой не знаеше къде са, всички трепереха за живота им и омразата към руснаците зашеметяваше хората като алкохол. Седемте дни бяха опияняващо тържество на омразата. Чешките градове бяха обкичени с хиляди ръчно изрисувани плакати с подигравателни надписи, епиграми, стихотворения, карикатури на Брежнев и на армията му, която всички взимаха на подбив, сякаш бяха неграмотни палячовци. Но никой празник не може да трае вечно. Междувременно руснаците заставиха арестуваните държавници да подпишат в Москва някакъв компромисен документ. Дубчек се завърна с него в Прага и произнесе реч по радиото. След шестдневния арест беше толкова съсипан, че едва говореше, заекваше, трудно си поемаше дъх, тъй че изреченията му бяха накъсани от мъчителни, почти половин минутни паузи.
Компромисът спаси страната от най-лошото: от екзекуции и масови изселвания в Сибир, от които всички изпитваха ужас. Но едно беше станало ясно: Чехия трябваше да преклони глава пред завоевателя; оттук нататък държавата вечно щеше да заеква, да пелтечи, с мъка да си поема дъх като Александър Дубчек. Празникът беше свършил. Беше настъпил делникът на унижението.
Тереза наговори на Томаш всички тези неща и той знаеше, че те са истина, но че под тази истина се крие друга, по-съществена причина Тереза да иска да напусне Прага: тя беше нещастна в досегашния си живот.
Най-хубавите дни в живота й бяха дните, когато снимаше по улиците руските войници и се излагаше на опасност. Единствено тогава телевизионният сериал на нейните сънища се бе прекъснал и нощите и бяха блажени. Руснаците й бяха донесли равновесие със своите танкове. Но сега, след като празникът беше отминал, тя отново се страхуваше от нощите си и искаше да избяга от тях. Вече бе осъзнала, че съществуват обстоятелства, при които може да се чувства силна и доволна, ето защо копнееше да замине за широкия свят с надеждата, че там може би отново ще попадне на подобни обстоятелства.
— А не те ли притеснява — попита я Томаш, — че Сабина също емигрира в Швейцария?
— Женева не е Цюрих — отвърна Тереза. — Там Сабина положително ще ми пречи по-малко, отколкото в Прага.
Човек, копнеещ да напусне града, в който живее, не е щастлив човек. Затова Томаш прие желанието на Тереза да емигрира така, както престъпникът приема присъдата. Подчини се и един ден се озова заедно с Тереза и Каренин в най-големия град на Швейцария.
13
Купи за празния апартамент едно легло (за друго обзавеждане засега нямаха пари) и се втурна да работи с цялото ожесточение на човек, който след четирийсетата си година започва нов живот.
На няколко пъти се обади в Женева на Сабина. Тя бе извадила голям късмет: бяха открили нейна изложба там само седмица преди нахлуването на руснаците, тъй че швейцарските ценители на изкуството в прилив на симпатия към малката страна бяха изкупили всичките й картини.
— Благодарение на руснаците забогатях — смееше се Сабина в телефонната слушалка и го канеше в Женева, в новото си ателие, което според нея не се отличавало много от пражкото, тъй добре познато на Томаш.
Искаше му се да се срещне с нея, но не можеше да измисли никаква причина, с която до обясни пред Тереза пътуването си. Затова накрая Сабина дойде в Цюрих. Отседна в хотел. Томаш отиде там след края на работното си време, позвъни в стаята и от рецепцията и се качи при нея. Тя му отвори. Застана пред него с красивите си дълги крака, съблечена, само по бикини и сутиен. На главата си бе сложила черно бомбе. Дълго гледа Томаш, без да помръдне и без да отрони дума. И Томаш стоеше срещу нея безмълвен. После изведнъж си даде сметка, че е трогнат. Свали бомбето от главата й и го положи на масичката до леглото. След това се любиха в пълно мълчание.