— Шшшшт! — Дъхът му бе топъл и сладък от рома в изпитите коктейли. — Нека те почувствам. Толкова ли е мека и топла кожата ти, колкото ми се струва? — Също толкова внезапно, както си говореше, ръцете му се спуснаха в деколтето на корсажа й и обхванаха голите й гърди. За момент той спря, вдигна глава и я погледна. — Сърцето ти бие, но не достатъчно бързо, струва ми се. Гърдите ти са хубави, мис Статън-Гревил. Затова ли влезе да ме търсиш тук? Заради милувките ми? Може би дори си искала да те оправя тук в градината. Може би точно тук под тази красива кайсия? Ароматът й е силен, сигурно е достатъчно силен, за да убие миризмата на секс.
Тя не каза нищо, просто си стоеше там, много спокойно и му позволяваше да гали гърдите й. Той отново я целуна, този път по-дълбоко, с разтворена на сърцето й длан. Пулсът й се учести, макар и съвсем мъничко, и той се засмя в устата й.
— Това ли е то? Да не смяташ да ме сравняваш с другите си мъже? Няма да стане, да знаеш.
Дъхът му бе много топъл. С езикът си чувстваше неговия, нежен и умел. Но тя не отвръщаше на целувката му. Оставаше пасивна. Той не можеше да я разбере. Искаше тя да отвърне на ласките му и щеше да получи този отговор. Бог му бе свидетел, щеше да го получи. Той измъкна ръцете си от корсажа й, хвана раменете на роклята й и я смъкна на кръста й. В бледата светлина на луната гърдите й изглеждаха меки и бели. Не бяха големи, но бяха много красиво оформени, пълни и високи, с бледорозови зърна. Той се наведе и зацелува топлото й тяло.
Тогава тя се разсмя — дразнещ, порочен смях. Той се изправи изненадан и я погледна. Тя се завъртя грациозно като танцьорка и се изплъзна от ръцете му, обаче не направи никакъв опит да се прикрие.
— За мъж не сте лош — с лек и гальовен глас каза тя.
Държеше раменете си изправени, от което гърдите й, бледи на лунната светлина, изпъкваха още повече. — Не, съвсем не сте лош. Вие сте смел, арогантен, мъж, който не чака дамите да го канят. Би трябвало да сте по-сдържан, сър. Или пък може би искате да ви поканя, все пак, но нямате търпение да почакате?
— Може би — отвърна той. — Може би. Но аз не деля, мис Статън-Гревил. Държа, когато имам една жена, единствената пика, която я пронизва, да е моята. Няма да има никакви сравнения, поне не непосредствени.
— Разбирам — каза тя игриво, а проклетият й глас бе по-съблазнителен от всичко, което Райдър бе чувал в живота си. — В такъв случай, сър, засега можете да ми се наслаждавате — продължи Софи и той зяпна гърдите й, докато тя бавно и с безкрайно обаяние вдигна роклята си и леко я нагласи по тялото си. Когато свърши с роклята, тя изглеждаше така, сякаш не се бе случило нищо необикновено. — Не, мистър Шербрук — каза тя, — действахте прекалено прибързано. Вашите крайности не ми допаднаха. Вие искате, не молите. От друга страна, арогантността ви не ми е неприятна. Намирам я освежаваща. Не му цепите басма. Говорите това, което мислите. Ще мисля за вас, мистър Шербрук. Решила съм да пояздя с вас утре сутринта. Ще се видим тук в осем часа. Не закъснявайте. Мразя да чакам мъжете.
Той искаше да й каже да вземе и ездата си, и коня си, и другите си проклети неща и да върви по дяволите с тях, но не го стори. Гледаше устните й. Шибаното червило вече го нямаше. Красива уста, наистина. А тя все още бе една загадка. Райдър не можеше да устои на една загадка.
Той протегна ръка и като й се усмихна, леко погали брадичката й с пръсти.
— Една заповед и за теб. Недей да цапотиш лицето си. Не ми харесва. Сега ще ме извините, мис Статън-Гревил.
Той я остави и се отдалечи, без да поглежда назад. Подсвиркваше си.
Софи остана втренчила очи след него, докато той не изчезна в мрака. Не помръдваше. Сърцето й биеше силно. Почувства, че главата й се върти. Той я ужасяваше. Не го бе излъгала, той не приличаше на никого, от мъжете, които познаваше. Тя се отпусна на пейката и захлупи лице в шепи. Какво ще прави сега, какво?
3.
Райдър погледна позлатения часовник в салона на Кимбърли Хол и се усмихна. Беше точно осем часът сутринта. Щеше да го очаква на секундата, да, трябваше всеки момент да е там. Щеше да очаква да го види как се приближава, яхнал коня си към Кемъл Хол, точно както Нейно Височество му бе заповядала.
Само дето той нямаше да е там.
Когато стана осем и половина, той се изправи, протегна се и влезе в малката трапезария, която гледаше към страничната градина. Емил и баща му бяха там. Робите, които работеха в къщата, между тях и „икономката“ на Самюъл, им сервираха. Мери весело се усмихна на Райдър и с жест го покани на мястото му, сякаш бе неин гост. Райдър помоли Джеймс за пресни плодове и хляб. Високият негър, както и всички останали негри, негърки и негърчета на Ямайка, ходеше бос. Това все още малко объркваше Райдър. Той гаврътна горещото черно кафе, което тук, на Ямайка, имаше такъв разкошен вкус, но все така не продумваше. Мислеше за София Статън-Гревил и се опитваше да си представи изражението на лицето й. Вече трябва да е разбрала, че няма да отиде. Задъвка хляба с усмивка.