— Например за двамата й любовници — нехайно рече Райдър. — Можем да зачеркнем Оливър Сасън.
— Да — отзова се Емил. Баща му захвърли салфетката си на масата и с едри крачки излезе от стаята.
Смръщил вежди, Райдър го изпрати с поглед.
— Защо предпочита да си затваря очите, когато става въпрос за това момиче?
Емил се загледа в масленото платно от другата страна на масата, изобразяващо поле със захарна тръстика.
— Той я бе избрал за моя жена. Няма да се откаже от идеята си. Освен това, смятам, че е запленен от нея. Проклетията й му допада. Забелязал си, че Мери, неговата икономка, е малка драка, а той много я обича. Едно ще ти кажа, Райдър, дори София да го направи един от своите любовници, той пак ще продължава да я защитава. Не бива да вземаш присърце гнева му. Той ми е баща и ми мисли доброто.
Райдър кимна и продължи да се храни.
— Трябваше да излизаш на езда с нея, нали? — попита Емил след известно време.
Райдър му се ухили.
— Да, но никога няма да позволя на една жена да ми диктува какво да правя. Ще й кажа какво искам от нея и ще й го кажа, когато аз реша. Аз ще задавам въпросите, а не тя — заповедите.
— Май ще стане интересно.
— Надявам се — каза Райдър и допи остатъка от разкошното кафе. — Знаеш ли колко е часът, Емил?
— Да, почти девет и половина е.
— Струва ми се, че ще отида да пояздя.
— Наслука! — Емил го удостои с крива усмивка.
— Как не — отвърна Райдър.
— Къде е той?
Софи се обърна с лице към вуйчо си.
— Не зная. Предполагах, че ще бъде тук в осем. Не е казвал, че няма да дойде.
— Ти си го ядосала, дяволите да те вземат! — Той вдигна ръката си, свита в юмрук, но един от робите от домашната прислуга се приближаваше към верандата. Вуйчо й свали ръката си.
Той понижи и гласа си, но злобата и силният гняв все така се долавяха в него.
— Отблъснала си го! Ти се провали, София. Не съм доволен от теб. Все аз ли трябва да се оправям с всичко? Не, не ми казвай нищо. Аз ще реша какво трябва да се направи. Свършила си работата през куп за грош и се питам дали си го сторила случайно.
Той започна да крачи по верандата. Софи безучастно го наблюдаваше и си мълчеше. Молеше се на Бога Райдър Шербрук да има достатъчно здрав разум и да не припарва и на мили до Кемъл Хол и до нея.
Бърджис спря да крачи насам-натам, приближи се до нея и седна на един съседен стол с тръстикова облегалка.
— Снощи води лорд Дейвид в къщичката, нали?
Тя кимна.
— И всичко мина добре?
— Да. Но той ревнуваше заради вниманието, което съм обръщала на Райдър Шербрук. Той е неуравновесен, несериозен и самовлюбен. Веднъж като се напие здравата и не ми е трудно да се справям с него, но ревността му снощи… е, това вече няма значение. Всичко мина добре.
— Разбра ли се с него?
— Да.
— Грамънд си заминава другата седмица.
— Да.
— Вече можеш да оставиш лорд Дейвид. Няма вече полза от него.
— Няма да стане толкова лесно — отговори Софи. — Той е млад, нагъл и се мисли за жребец. Няма да приеме леко факта, че повече не го желая.
— Ще измислиш нещо. — Тео Бърджис се изправи и влезе в къщата, като я остави насаме с безкрайния кръг на собствените й безполезни мисли.
Когато десетина минути по-късно Райдър Шербрук се появи, яхнал коня си, на Софи й се прииска да му изкрещи да се маха, прииска й се да прокълне мъжкото му упорство. Тя познаваше мъжете и беше наясно какво прави Райдър. Той й даваше урок, даваше й да разбере, че няма да търпи една жена да му нарежда. Наказваше я, унижаваше я. Е, нека опита. Само ако знаеше, че нейното желание бе никога повече да не го види, че би дала всичко, за да го накара да си запази билет за следващия кораб за Англия. Тя не се помръдна, просто го гледаше как преминава на галоп по дългата алея към къщата, как слиза от седлото и връзва жребеца си на някакви си десет фута от нея.
Той бавно се приближи, небрежно се облегна на парапета на верандата и нехайно я поздрави:
— Добро утро.
Ужасният й грим го накара да се намръщи. На светлината на утринното слънце той изглеждаше ярък и претенциозен.
— Казах ти да измиеш лицето си. Изглеждаш нелепо. Може и да си курва, но няма защо да си правиш излишна реклама.
Софи бавно се изправи. Дълго време тя остана така, вперила очи в него, без да отрони и дума. После, с онзи лек закачлив глас, тя каза:
— Защо си дошъл? Ще ме водиш на езда, или ще ми диктуваш условия за капитулация?
— Капитулация? — повтори той. — Това ми звучи доста примамливо, особено когато се отнася до вас, мадам. Първо, иди да си измиеш лицето. След това ще те изведа на езда.
— Закъсняхте почти с два часа, сър!
— Нима? Господи, какво нехайство от моя страна! От друга страна, преди два часа не ми се яздеше. Сега, да. Иди си измий лицето. Давам ти десет минути, не повече.