— Никъде няма да ходя с теб, да те вземат мътните! Махай се оттук! Върви си в Англия, щом там дебелащината ти минава.
— Мистър Шербрук! Възхитен съм да ви видя тук, сър! Племенницата ми спомена, че може би ще наминете, за да я изведете да поязди. София, къде отиваш, скъпа? Мистър Шербрук сигурно ще се радва на очарователната ти компания. На Райдър му стана забавно от това, как вуйчо й я хвана на тясно.
— Отивам да се освежа, вуйчо.
— Отлично. Двамата с мистър Шербрук ще си побъбрим, докато се върнеш. Такава сладурана е моята племенница. Седнете, мистър Шербрук, моля ви, седнете. Какво ще кажете за един пунш?
— По това време? Не, благодаря ви, мистър Бърджис.
— О, наричайте ме Тео. Не съм чак толкова стар.
— В такъв случай и вие трябва да ме наричате Райдър.
— Разбрах, че брат ви е граф Нортклифски?
— Да. Щеше да дойде тук лично, но наскоро се ожени.
— О! Смятате ли да останете на Ямайка?
— Само докато разреша проблема с появата на призраци, които, изглежда, са наводнили Кимбърли Хол през последните четири месеца.
— Мистър Грейсън ми е разказвал за тези неща. На всички е известно, че на Ямайка има обреди на злото и не по-малко ужасяващи жреци и жрици, които са способни на всичко.
— Те престанаха.
— Наистина ли? За мен това е невероятно облекчение, Райдър, но питам се защо?
— Аз също — Райдър искаше да го попита за неговия надзирател и уменията му в стрелбата с лък, но бе прекалено рано за това. Не желаеше да изпуска инициативата от ръцете си. Той се облегна удобно в стола си и простодушно се усмихна на мистър Бърджис.
По молба на мистър Бърджис един от къщните роби донесе лимонада. Беше превъзходна. Райдър забеляза, че мис Статън-Гревил отдавна просрочи десетте си минути. Той допи лимонадата си и внимателно остави чашата на махагоновия плот на масата до него. Изправи се и протегна ръка на мистър Бърджис.
— Боя се, че става късно, Тео. Очевидно вашата племенница си е намерила някакво по-важно занимание от това, да язди с мен. Довиждане.
Той се отдалечи, като си подсвиркваше, безгрижен като мида.
Тео Бърджис го зяпна, а след това извика:
— София!
Райдър не се спря. Той бавно се отправи към коня си по алеята. Чу някакъв шум, който идваше отгоре, и любопитен, вдигна очи. Тя стоеше на балкона, на около дванадесет фута над него. Държеше леген в ръцете си. Той се отмести, но не достатъчно бързо. Значителна водна маса изсвистя в плътна дъга надолу и се приземи точно на върха на главата му.
Райдър бе сигурен, че е чул смях, но в следващия миг я чу да вика:
— О, Божичко! Какво направих? О, мистър Шербрук, как може да съм толкова невнимателна! Мили Боже, трябваше първо да погледна! Наистина! Простете ми, сър! Влезте, ще ви дам хавлия. О, Боже, о, Боже!
Щеше да й го върне тъпкано. Добре го бе подредила.
— Благодаря ви, мис Статън-Гревил. В действителност, това е прекрасно усещане в тази жега.
— Ей сегичка слизам с хавлията, сър — добави тя със сладникаво нежен глас, който звучеше толкова фалшиво, че той се принуди да се ухили. — И ме наричайте, София.
Райдър се обърна към верандата и видя нещо съвсем неочаквано. Лицето на Тео Бърджис: грозно, подло с нещо много заплашително в погледа на светлокафявите очи. След това, внезапно, това, което Райдър бе видял, изчезна. Бърджис бе смутен, загрижен, ръкомахаше, докато бързо го приближаваше и дори кършеше ръце.
— Елате, мистър Шербрук — вълнуваше се той. — Елате да поседнете. О, племенницата ми бе невнимателна, но сигурен съм, че ще направи всичко възможно, за да се сдобрите.
— Не се и съмнявам, че ще се опита — отвърна Райдър.
Кучката му нагла!
Софи бе изтрила грима от лицето си само в най-вулгарната му част. Но за сметка на това лицето на Райдър Шербрук блестеше и от него капеше чудесна чиста вода. Тя му се усмихна и очите й тържествуващо блеснаха, макар че думите, които се сипеха от устата й, правеха чест и на разкайваща се гузна монахиня. Глупостите прииждаха на лавини, сякаш от някакво безмозъчно дрънкало. Не преставаше да се върти около него: предлагаше му да му налее още лимонада, предлагаше му още хавлии, четири, може би дори пет, защото косата му била толкова мокра, предлагаше му гребен, да си срешел косата, даже му предлагаше тя да му среше косата.
— Не, благодаря ти, София — не издържа Райдър. — Чувствам се съвсем сух. Не се нуждая от никакви услуги повече. Надявам се, че в легена, които случайно разля върху ми, е имало само чиста вода и нищо друго?
Тя премигна бързо, лицето й пребледня с похвална естественост, после се изчерви и най-накрая застина в открито престорена маска на огорчение.