— Мисля, че човек трябва да е много загубен, та да стои гол като гущер в някаква студена, влажна дупка, независимо от уменията на своята компаньонка.
— Напротив. Стигнала съм до извода, че господата много си приличат. Склонни са напълно да се самозабравят. Ако си имат някакво друго занимание не обръщат никакво внимание на това, къде се намират. Дори да са на луната.
Внезапно Райдър си припомни какво бе казал на брат си: че проникне ли веднъж в жена, ще забрави всичко, и собственото си име дори, толкова силно е удоволствието. Той отново се изчерви. Този път успя да се овладее. Молеше се Софи да не е забелязала. Дори изчервяването му да не й бе убягнало, тя не каза нищо. Майната й.
— Фактът, че успяваш да задоволяваш толкова много мъже, и то при условие, че всеки един от тях знае за останалите, май е в подкрепа на собствената ти теория.
— Конско ли ще ми четете, мистър Шербрук?
— Не, такива са фактите. Човек трябва да е глупак, за да пренебрегва фактите. Името ми е Райдър. Няма да ми хареса, ако изкрещиш „мистър Шербрук“, когато получиш първия си оргазъм с мен. Ще ме накара да се чувствам много особено.
Тя не изглеждаше ни най-малко смутена. Изглеждаше ужасена и преливаща от презрение. Той само се усмихна.
— Искаш ли да се връщаме при конете? Между другото, конете получават ли слънчеви изгаряния?
Тя игриво се засмя.
Беше късен следобед. Софи седеше в спалнята си. Носеше само лека риза, защото въздухът бе тежък и неподвижен. Седеше съвсем притихнала пред отворената врата на балкона в един плетен стол, обърнат към морето. Изпитваше чувство на пълен разгром.
Нямаше да успее да се справи с Райдър Шербрук. Не приличаше на никого от мъжете, които познаваше, които бе манипулирала и съблазнявала. Вярно, бе успяла да го подведе, но само защото той просто не бе срещал друга жена с толкова дръзко държание и език. Но той вече свикваше.
Какво да прави?
Разбра, че вуйчо й е в спалнята, макар да не бе чула отварянето на вратата.
— Разкажи ми какво стана?
Тя не го погледна.
— Яздихме. Показах му плажа на Пенелопа и една от пещерите. Той е мъж, вуйчо, но не е като останалите. Не направи никакъв опит да ме целуне, нищо, но говореше открито за секса.
— Ще го прелъстиш. Може би утре вечер.
Тя се обърна към него. Седеше на леглото й, облегнал гръб на горната табла. Лицето му бе оградено от мрежата за комари и за миг, само за миг, той й се стори добър, мил и нежен — съвсем като фасадата, с която се представяше пред всички.
— Ти не разбираш. Става това, което той иска. Той ще ми каже кога иска да спи с мен, а не обратното. Бих могла да се развявам и чисто гола около него, но ако той усети, че не контролира положението, че не контролира и мен, сигурно ще се усмихне, ще каже нещо оскърбително и ще си тръгне. Дори не би си направил труда да погледне назад, за да види реакцията ми.
Тео Бърджис се намръщи. Тя бе права. Разговорът му с Райдър Шербрук сутринта бе напълно достатъчен, за да я разбере. Тя бе права, а това го безпокоеше.
— Добре — каза той и се изправи. — Тогава просто ще го вкараме в къщичката по друг начин.
Тя не каза нищо. Почувства внезапен студ, студ и изтощение.
— Каза ли нещо за раната в ръката си?
Тя поклати глава.
— Не е глупав. Предполагам, че е поразпитал дали наоколо има някой, който може да си служи с лък и стрели. Играе си игрички, но ние двамата, София, сме единствените, които знаят правилата.
Тя мразеше правилата. Това бяха негови, а не нейни правила.
Същата вечер тя трябваше да каже на лорд Дейвид Локридж, че повече не желае да има нищо общо с него. Нямаше никаква представа как ще го направи. Той бе млад, самовлюбен и тя знаеше, че не е способен да допусне дори че някой може да не споделя собственото му мнение относно прекрасната му личност.
Тео Бърджис измисли как да стане това. За първи път от дълго време Софи се разсмя.
Беше много късно. Софи пристигна в къщичката. Конят на Дейвид бе завързан отпред. Когато тя влезе, Дейвид я поздрави с вдигната чаша пунш. Все още не изглеждаше много пиян. Това щеше да я улесни.
Той веднага стана, за да я прегърне. Тя се изплъзна от прегръдката му със смях.
— Не, Дейвид, първо трябва да поговорим.
— Да говорим — учуди се той. — Колко си странна. Защо да говорим?
— Трябва да ти кажа нещо. Справедливостта изисква да знаеш истината, толкова те обичам. Не искам да те боли. Не искам да полудяваш както, чувала съм, става с мнозина.
Лорд Дейвид гаврътна остатъка от пунша си.
— Що за разговор — каза той. — Говориш странни неща. Какво имаш предвид, Софи?
— Болна съм от сифилис.