Той пребледня като чаршаф.
— Не!
— Да — с равен и много печален глас повтори тя. — Сифилис. Няма никакво съмнение.
— Не си го хванала от мен, дяволите да те вземат!
— О, не, разбира се. Ако беше така, нямаше да има нужда да те предупреждавам, не е ли така?
— О, Господи — простена той. — Ами ако си ми го лепнала?
— Не мисля. Все още не. Засега си в безопасност. Но се боя, че няма да е разумно да продължаваме да бъдем любовници.
Той огледа с обезумели очи малката къщичка, където за последните два месеца бе прекарал толкова много нощи. Зачуди се на странните си фантазии и хрумвания, на чудатите отломки от мечти, които го спохождаха от време на време — когато бе достатъчно трезвен, за да свърже собствените си мисли. А сега тези фантазии бяха едно нищо, по-лошо дори. Исусе, сифилис!
— Ще си тръгвам, Софи. Съжалявам. Сбогом.
— Сбогом, Дейвид. Не се безпокой. Всичко при теб ще бъде наред.
Гледаше го как сграбчва шапката си и със замах я нахлупва на главата си. Той направо побягна от къщичката, след това препусна в галоп, сякаш самият зелен змей го преследваше. В този случай вуйчо Тео се бе оказал съвсем прав.
Питаше се дали е прав и относно реакцията на Дейвид, щом веднъж се поуспокои.
„Няма да каже и думичка на никого. Няма защо да се безпокоим за това. Не, ще се страхува, че ще стане за смях, ако проговори. Когато разбере, че нищо му няма… е, тогава просто ще гледа другите ти любовници, ще им се усмихва ще им желае най-лошото. Такъв му е характерът, нали знаеш.“
„Такъв е“ — потвърди Софи.
Тази вечер, преди да заспи, Софи си задаваше въпроса как ли щеше да реагира Райдър Шербрук, ако му бе казала, че е болна от сифилис. Струваше й се, че той първо щеше да проучи лицето й, за да открие там истината, а после ще настоява сам да я прегледа. Такъв бе той.
4.
При завръщането си от Монтегю Бей, късно на следващата сутрин, Емил каза на Райдър, че лорд Дейвид Локридж вече не е сред любовниците на София Статън-Гревил.
— Добри ми Боже — премигна Райдър. — Бързо е действала. Удивително, да, но ми е трудно да го приема. Нали ми каза, че само преди два дни е бил в къщичката й?
Емил се ухили, дръпна един стол и седна.
— Не смяташ ли, че разчиства терена за теб, а?
За известно време Райдър остана замислен.
— На пръв поглед човек би се изкушил да мисли така — твърдо каза той накрая. — Обаче аз не смятам, че тя ще направи нещо толкова явно. София е хитра жена, изкусна, когато иска нещо и, което е по-важно, изобщо не е глупава. Всичко друго, но не и глупава.
— Наистина, Райдър, може би си на съвсем погрешен път. Може би тя иска да те вкара в леглото си. Може би се възхищава от теб и те желае. Просто и ясно. Без никакви задни мисли. Съвсем не приличаш на чудовище, знаеш това?
— Нищо не е просто, нито ясно, когато говорим за мис Статън-Гревил. Ще бъда глупак, ако реша да се перча с мъжествеността си или със своя магнетизъм. Не, Емил, ако тя наистина иска да ме прибави в колекцията си, то за това има съвсем основателна причина.
— Добре. Но, чудя се защо й е трябвало да бие шута на лорд Дейвид?
— Може би — отвърна Райдър и поглади брадата си с пръсти, — може би просто е надживял своята полезност. — Но той си спомняше какво й бе казал: че няма да е един от многото в леглото й. Щеше да бъде единственият. Райдър поклати глава. Не, няма да позволи да бъде повлечен надолу от собствената си суета. Много интересно, наистина.
— Какво значи това?
— Имам предвид, че всеки човек си има съвсем основателни причини да се държи по определен начин. Щом е разкарала лорд Дейвид, значи си е имала основания за това. Не забравяй, говорим за мотиви. Лорд Дейвид е млад, красив, подходящ кандидат за всяка жена, решила да си намери любовник. Ами Оливър Сасън? Чарлз Грамънд? Мъже на средна възраст, затлъстели или с прегърбени рамене… не, Емил, подборът й не е случаен.
— Естествено, лорд Дейвид разправя, че му е писнало от нея, но никой не му вярва.
— Естествено.
— Спрях в плантацията на Грамънд да си взема довиждане със семейството. Тръгват си в края на седмицата. Пийнахме малко ром с Чарлз и разбрах нещо интересно, но не преди жена му, тая чорбаджийка, да излезе от салона. Това, което бяхме дочули, е истина — изгубил е маса пари от лорд Дейвид. Нали баща ми ти каза за феноменалния късмет на лорд Дейвид на карти?
— Да, каза ми. Още няколко човека ме предупредиха да го отбягвам. Това е интересно, Емил. Значи, в крайна сметка, той трябва да напусне Ямайка, като продаде плантацията си, която просто по една случайност се намира до Кемъл Хол. Мистър Теодор Бърджис я купува. Да, та той е такъв фин и състрадателен човек. Питам се, колко е платил на Грамънд за нея?