— Не мога да разбера — отвърна Емил. — Трябваше да попитам, но не се сетих. А пък и жена му се върна в стаята. Направо ме е страх от нея.
— Няма значение. С всеки изминал ден все повече парченца от мозайката си идват по местата. Господи, каква жега!
Емил му отправи една коварна усмивка.
— Още няма и пладне, Райдър. Мислех да те помоля да дойдеш с мен до дестилатора.
— Първо ще трябва да ме убиеш. Това е мястото, което се доближава в най-голяма степен до пъклото. Чудя се робите как търпят.
— Свикнали са. А освен това всичките идват от Африка, а тя е по негостоприемна и от Ямайка.
— И все пак… — започна Райдър, после видя Коко, икономката на Емил и сви рамене. Момичето боязливо надничаше иззад вратата.
Емил се обърна към нея и смръщи вежди.
— Какво има, Коко?
Коко се подаде още един инч, но сега погледът й бе закован в голите й ходила.
— Аз… аз трябва да говоря с теб, масса. Съжалявам, важно е. Емил се обърна към Райдър.
— Обикновено, не казва и „копче“ на никого, така че трябва наистина да е важно. Ще поговоря с нея. Извини ме за малко.
Райдър се зачуди какво може да иска икономката на Емил. След това почувства как тежкият неподвижен въздух го затиска отвсякъде. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за една снежна пряспа на самия връх на Бен Невис8, в която се въргаля чисто гол, докато замръзне. Стигна дотам, че дори си помечта с нежна носталгия за гъстата бяла мъгла, която го обвиваше като саван, докато не измръзне до мозъка на костите си, когато минаваше по Сейнт Джеймс на път към Уайтс9. Дори и един лондонски дъжд — студен, потискащ и жалък изглеждаше забележително привлекателен в момента.
Питаше се защо София Статън-Гревил бе дала пътя на лорд Дейвид Локридж. Преди всичко смяташе, че знае защо го е направила свой любовник. Чудеше се как по дяволите да провери предположенията си. Но на първо място си задаваше въпроса защо изборът й за неин следващ любовник бе паднал точно върху него. Не можеше да измисли какво ще спечели, като го вкара в леглото си.
Тео Бърджис бе пребледнял от гняв, когато влезе в стаята й.
— Проклет да е мързелът ти! Шербрук не се е появявал от два дни.
— Зная — каза тя и бавно се обърна, за да застане лице в лице с вуйчо си. — Играе си с мен.
— Няма значение играе ли си или не. Искам да отидеш в Кимбърли Хол и да си свършиш работата. Искам го в къщичката, София. И то скоро.
Той се приближи до нея, бързо се огледа, увери се, че наоколо няма никой и я зашлеви. Тя политна назад, блъсна се в един стол и го преобърна. Падна. Не помръдваше.
— Стани. Не съм сигурен дали разбираш колко сериозно е това за мен.
— Разбирам.
— Дяволите да те вземат. Ставай или ще пребия брат ти. Да видим как ще му хареса.
Софи се изправи. Този път бе подготвена за удара, но въпреки това юмрукът, стоварил се в ребрата й, я накара да се отпусне на колене. Още синини. Тъкмо бяха започнали да й минават. Тя потрепери от гняв и болка.
— Уверен съм, че сега вече разбираш. Обличай се и се гримирай. Бледа си и имаш болнав вид. Покрий мястото, където те плеснах, може да почервенее. Хайде, бързо!
— Райдър Шербрук не ме харесва с грим.
— Тогава се нагласи както той иска. Стига си лежала тук като сакато куче.
Час и половина по-късно, тъкмо когато тримата мъже в Кимбърли се гласяха да обядват, Джеймс обяви пристигането на мис София Статън-Гревил.
Емил стрелна Райдър с насмешлив поглед. Райдър лекичко се подсмихваше. Не беше помислил, че тя може да дойде тук. Не беше в нейния стил, поне той така мислеше. Трябва да се е случило нещо, което я е накарало да дойде в Кимбърли, или някой я е пришпорил насам.
Самюъл Грейсън се ухили мазно на Джеймс и потри ръце.
— Покани я, Джеймс. О, да!
Когато Софи влезе в трапезарията, очите на Райдър светнаха. Бе като някакво видение в своя жълт костюм за езда и с оскъдния грим на лицето си. Райдър бе убеден, че лицето й не е съвсем чисто, това предполагаше пълна капитулация пред неговите желания. Софи бе загубила само едно сражение, не войната.
От нея струеше смях и чар. Бе весела и духовита и с невероятна дързост си играеше с оглупелия Самюъл. За Райдър оставаха хвърлените изпод клепачите погледи — наистина много съблазнителни. Колкото до Емил, през повечето време тя почти не му обръщаше внимание. Софи с готовност прие поканата на Грейсън да обядва с тях.
Райдър се задоволи с това, да се облегне на стола си и да наблюдава представлението й. Нямаше никакво намерение да се намесва, преди да е останал насаме с нея. А наистина искаше да останат сами. Емил се държеше повече от безучастно.
8
Най-високият връх на територията на Великобритания, намира се в Шотландия. 1342 м. надморска височина. — Б.пр.
9
Има се предвид Уайтхол — улица в Лондон с правителствени учреждения. Английското правителство. — Б.пр.