Към края на обяда Софи вдигна засмените си очи към Райдър.
— Всъщност, дойдох да поканя мистър Шербрук да разгледа една очарователна пещера. Един от робите ни току-що я откри. Много по-голяма е от онази, дето му я показах на плажа на Пенелопа и не е чак толкова студена и влажна, тъй като входът й е по-голям и вътре прониква повече слънце.
— Ти ще си очарователен гид, скъпа — гласът на Самюъл Грейсън бе така омаян, че на Райдър му се догади. — По това време на деня Райдър обикновено избягва слънцето. Още не е свикнал с жегата.
— Може би мистър Райдър ще намери в себе си достатъчно твърдост, за да издържи на горещината, при условие, че награда за усилието му ще бъде тази очарователна пещера.
Райдър не бе човек, който да не може да различи голямата стръв, особено когато тя сама се оплиташе в краката му. О, да, поставете под съмнение мъжествеността на някого и той няма да се поколебае сам да налапа кукичката.
— Не знам — бавно продума той. — Може би друг път, мис Статън-Гревил. Наистина съм много уморен.
— София — със сприхав глас го поправи тя.
— Да, София. Знаеш ли, изобщо не съм толкова силен, а и твърдостта ми изглежда съвсем я няма. Да, аз съм един слаб човек, който трябва да се грижи за разклатеното си здраве.
— Без съмнение една нищо и никаква езда до плажа няма да ви убие!
— Имате ли чадър? Ще трябва да си пазя главата по пътя.
— И една шапка ще е съвсем достатъчна.
— Освен това се притеснявам и за коня си — продължи Райдър. — Прави се на голям дявол, но всъщност е точно толкова слаб и мекушав, колкото съм и аз.
Тя рязко си пое дъх. Беше плъзгав като змиорка.
— Добре тогава — усмихна се тя. — Ще тръгвам за пещерата. Довиждане, мистър Грейсън. Благодаря за превъзходния обяд.
— Но ти нищо не хапна — извика след нея Грейсън.
Емил се разсмя. Баща му се завъртя на пети и се втурна след мис Статън-Гревил.
— Страшен си, Райдър! Направо й разказваш играта! Предполагам, че досега не й се е случвало.
— Да. Но стига толкова. Мисля, че трябва да я последвам. Тя току-що получи важен урок, сега е време за атака по фронта.
— По фронта? Ами фланговете? А защо не обхождане в тила?
— Ставаш нахален, Емил — каза му Райдър, ухили му се до уши и излезе.
Софи не знаеше какво да прави. Остави един от робите, малчуган, да й помогне да се качи на Опал. Седна на седлото зарея невиждащ поглед пред себе си. Какво да направи?
Не можеше просто да се върне в Кемъл Хол, вуйчо Тео щеше да разбере, че се е провалила. Потрепери при мисълта за последствията и неволно вдигна ръка и докосна бузата си. Малко се бе подула на мястото, където я бе ударил. Пудрата скриваше отока, но не и спомена за болката и унижението. Искаше й се да изкрещи на това самодоволно копеле Райдър Шербрук, че не носи толкова грим от желание да прилича на уличница.
Цапотеше си, за да прикрива отоците, поне така бе в началото, преди вуйчо Тео да реши, че така, оплескана като някоя курва, видът й е по-светски, по-съблазняващ. Разбира се, той знаеше също така, че ако лицето й е покрито с мазила, ще може и по-често да я бие, без риск това да си проличи.
Нямаше никакъв избор. Щеше да отиде на плажа и да се помота там, преди да се върне у дома. После ще го излъже. Ще му каже, че Райдър Шербрук я е целунал, че й разкрил колко я желае. Но в такъв случай, защо не е пожелал незабавно да я заведе в къщичката? Според разбиранията на вуйчо й една целувка и мъжете мигом замечтаваха за легло. От собствения си опит тя съдеше, че вуйчо й е съвсем прав. Мозъкът й блокира. Ще се оправя с този проблем, когато му дойде времето.
Веднъж взела решение, Софи пришпори Опал към плажа. Наричаше се плажът на Монмаут10 и бе разположен на около една миля на изток от плажа на Пенелопа. Бе осеян с назъбени скални образувания, а пясъкът бе мръснокафяв от водовъртежите на приливните вълни, които се разбиваха в скалите. Пещерата бе истинска. Един от робите я бе открил едва вчера. Опал внимателно избираше пътя си между скалите, като отбягваше локвите, останали след отлива.
Не й се ходеше в проклетата пещера. Дръпна поводите на Опал и кобилата спря. Софи слезе от седлото и се огледа. След няколко минути вече седеше на сянка под една кокосова палма, където бе разстлала одеялото от седлото и се взираше в искрящата синева на морето. Странно, но мислите й се въртяха около родителите й, около последния път, когато ги бе видяла преди четири години.
Майка й, казваше се Корина, бе волева като бивол, с красиво лице и фигура, която можеше да се определи като обилна. Обичаше децата си много, прекалено много, за да ги вземе на пътешествието до Америка, което тя смяташе за изпълнено с твърде много опасности. Тогава баща й бе рекъл „глупости“, но той не притежаваше характера на майка й. И така, след смъртта на родителите й Софи и Джеръми бяха отведени от Фоуи, Корнуол и докарани на Ямайка от вуйчо й Тео. Спомняше си ясно както своята скръб, така и признателността, която изпитваше към вуйчо си. Тогава тя го бе обичала.
10
Монмаут Джеймс Скот 1649–85 г. — Херцог. Незаконен син на Чарлз II, претендент за английския трон. Застанал начело на бунт срещу Джеймс II, екзекутиран. — Б.пр.