Той се приближи към коня си. Забеляза Емил, който седеше под едно мангово дърво. Беше килнал шапката си на тила и дъвчеше стръкче трева.
— Е — Емил се изправи и отупа панталоните си, — готов ли си да се прибираме у дома?
— Да — отговори Райдър. — Повече от готов.
Емил не задаваше въпроси. Колкото до Райдър, той бе трезвен като краставичка, а главата му се бе прояснила толкова, че чак го болеше. Колкото повече се опитваше да си припомни всяка подробност от изминалата нощ, толкова по-добре разбираше, че това просто не е по силите му. Помнеше само, че бе избълвал семето си в устата й — освобождаването бе толкова мощно, че той бе извил тялото си като дъга над леглото; как го бе яхнала — яздеше усърдно отгоре му, докато ръцете й бяха заети с тялото му и не го оставяха нито за миг. Накрая той не бе издържал и отново бе изкрещял своето облекчение.
Нещо не бе както трябва. Всъщност имаше нещо много гнило. Все още се мръщеше на собствените си мисли, когато двамата с Емил се спуснаха по дългата алея на Кимбърли Хол. С половин ухо Райдър долови ритмичното тананикане и песните на робите, които работеха в полето.
— Емил — каза той накрая, — виждал ли си някога крокодил насред пътя през мангровите блата?
— Да, виждал съм. Ужасяващо е, можеш да ми вярваш.
— Има нещо много гнило — продума Райдър.
— Какво имаш предвид?
Емил се въртеше около въпроса. Не му се искаше да нарича София Статън-Гревил курва, щом Райдър се е запалил по нея. Чувстваше се несигурен, опитваше се да бъде дипломатичен.
В следващия момент Райдър осъзна истината — ясна и разтърсваща. Гърдите й! Два пъти бе галил гърдите на София. Познаваше строежа на плътта й, размерите им, тежестта им, дори и сега можеше да свие ръцете си точно толкова, че да обхванат гърдите й като в калъп.
Жената, която го бе изчукала два пъти предишната нощ, не беше София Статън-Гревил. Гърдите изобщо не бяха същите. Толкова беше просто. Щом не е била София, значи е била някоя друга жена, а това означаваше нещо, от което му се прииска да вие от бяс. Той се обърна към Емил.
— Имаше нещо в пунша, който тя ми даде снощи — каза той. Ето, каза го на глас. И бе истина, в това бе напълно сигурен. Но не можеше да каже на Емил, че всичките му разсъждения се основават на размера на гърдите й и на усещането, което носеше за тях.
Емил прие думите му с явен скептицизъм.
— Искаш да кажеш, че те е упоила? Мили Боже, защо?
— Събудих се сам, точно както ме беше предупредил. Особеното бе, че все още се чувствах пиян. Има и нещо друго, още по странно: спомням си определени неща, но всички подробности от вечерта са се изпарили от паметта ми. — Той поклати глава. На някои места теорията му се пропукваше. — Ако наистина нещо не е както трябва, ако тя действително сипва опиати в пунша, с който черпи любовниците си, защо тогава и другите не са се досетили. Как така никой нищо не й е казал?
— Бих казал, че сред мъжете, които са посещавали къщичката, ти си човекът с най-голям опит. Може би останалите просто са си спомняли удоволствието и не са имали никакви съмнения за останалото.
— Може би — каза Райдър. — Може би. — Той смяташе, че е по-вероятно никой от другите мъже да не е виждал и галил гърдите на София Статън-Гревил. Държали са в ръцете си само гърдите на онази другата жена и затова тъпаците му с тъпаци никога не са разбрали истината. Може би и той не би я разбрал, в началото поне.
Той се засмя на глас. Тя бе разкрита. И защо? Заради циците й.
Същата вечер, в пет часа, Райдър осъзна, че там бе имало и мъж. Дори чуваше гласа му, но не можеше да си спомни какво бе казал. Имаше ли това някакъв смисъл? Сигурно. Кой, по дяволите, го беше разсъблякъл? Определено не си спомняше да е свалял дрехите си, още по-малко си спомняше София Статън-Гревил да е правила това.
Тя го бе упоила, бе го прелъстила, след това бе довела някаква друга жена да го чука. Ясно като бял ден. А, да, и вуйчо Тео, който бе дошъл, за да се погрижи за дрехите му. Бърджис трябва да е бил, нямаше кой друг.
Райдър стана от стола: Устните му бяха изкривени в зловеща усмивка. Изкъпа се и внимателно се облече. Бе обзет от студен и тих бяс. Щеше да се отбие в Кемъл Хол. Изобщо не се съмняваше, че няма да бъде поканен да остане за вечеря.