Софи искаше да вечеря в стаята си, но не след дълго на прага цъфна Джеръми.
— Какво има, Софи?
Той винаги се страхуваше, че тя ще се разболее и ще умре, както бяха умрели и техните родители. Тя побърза да го успокои.
— Добре съм, любов. Напълно промених намерението си да вечерям тук, в стаята. Дай ми само секундичка, да среша косата си.
Джеръми седна на стола. Гледаше я как се реше и не спираше да бърбори.
— … днес вуйчо Тео накара Томас да ме вземе с него на северното поле. Само за два часа, не повече, заради жегата. Беше страхотно, Софи, но Томас няколко пъти използва камшика си. Аз не мислех, че е необходимо, но Томас каза, че трябва, защото робите са мързеливи и от време на време трябва да опитват камшика, та да знаят какво ги чака, ако не работят. През цялото време им викаше мързеливи мръсници.
Томас бе едно жестоко чудовище. Софи го мразеше. Тя завърза косата си на тила с черна кадифена панделка, след това се изправи и се огледа в огледалото. Със старата си светложълта муселинена рокля изглеждаше на шестнайсет. Единствената дисонансна нотка се внасяше от зеленикавия оток на лявата й буза. Нямаше никакво намерение да се пудри. Пък и никой нямаше да забележи на мъждивата вечерна светлина. Колкото до вуйчо Тео, какво пък, щеше да му достави само удоволствие.
— Джеръми — попита тя през рамо, — ако ти беше господарят тук, щеше ли да оставиш Томас за твой надзирател? Или някой друг като него, който да налага робите с камшика?
Джеръми задъвка долната си устна, като не преставаше да люлее провесените си от стола крака. Преливаше от енергия, независимо от състоянието на размисъл, в което явно бе изпаднал.
— Не зная — призна той накрая. — Вуйчо Тео май смята, че Томас много го бива. Вярва му и му позволява да прави каквото си поиска. Само че…
— Какво?
Джеръми сви рамене и стана.
— Ами, познавам повечето от робите още откакто дойдохме тук преди четири години. Повечето от тях са ми приятели. Аз ги харесвам и те ме харесват. Не разбирам защо му е на човек да удря някого, щом го харесва. А и на полето е толкова горещо, Софи. Знам, че на мен рано-рано ми се прииска да си почина. Те никога не си почиват.
Тя разроши косата му и го целуна по бузата — майчински жест, с който рискуваше да ужаси малкото момченце. Джеръми й се изплъзна и излезе от стаята.
— Хайде, Софи!
Тя рязко спря в основата на стълбището. Там, в голямото отворено фоайе, стоеше Райдър Шербрук — истински английски джентълмен — от сресаната си светлокафява коса до лъскавите си ботуши.
Вуйчо Тео току-що го бе поканил да влезе.
Райдър вдигна очи и я видя. Не можа да скрие изненадата си и премигна. Облечената в червена рокля блудница от предишната нощ нямаше нищо общо с младото момиче, което стоеше на стълбището и го гледаше със зяпнала уста, сякаш той бе самият дявол, дошъл, за да й отреди лично четвъртия кръг на ада.
Тео Бърджис се обърна в същия момент и през лицето му премина конвулсия. Проклето момиче, определено не изглежда както трябва, прилича на петнайсетгодишна девственица. Искаше да я удари за неподчинението й, въобще не го интересуваше фактът, че Райдър Шербрук се появи съвсем изневиделица.
— Здравей, София — много спокойно поздрави Райдър. — Вуйчо ти реши да ме покани. Ще вечерям с вас. А, а този кой е?
— Аз съм Джеръми, сър. Брат съм на Софи. — Протегнал ръка, Джеръми се приближи с тромавата си походка.
Райдър се усмихна на момчето и стисна ръката му.
— Приятно ми е, Джеръми. Не знаех, че София има толкова голям брат.
— Софи казва, че раста по-бързо и от блатната трева. Аз съм на девет години, сър.
— Ерген за женене — сприхаво се обади Тео.
Софи бе замръзнала на мястото си. Чакаше. С презрение ли щеше да се отнесе към брат й Райдър, или със съжаление? Тя не знаеше кое от двете е по-лошо. Хората се отнасяха към него и по двата начина, а това бе ужасно. Засега Райдър се бе държал като съвършен джентълмен, но тя ни най-малко не му вярваше. Може би все още не е осъзнал факта, че Джеръми няма да порасне така съвършен като него.
Джеръми засия при вида на Райдър, в когото веднага разпозна истинския джентълмен. Той беше млад, красив и добре облечен и на лицето му светеше една чудесна усмивка, която личеше и в очите му. Джеръми също така разбра, че трябва да е дошъл у тях заради Софи. Той се обърна към сестра си и извика:
— Той ще вечеря с нас, Софи. Не е ли прекрасно?
— Да — отвърна тя като се насили за една усмивка, която излезе ужасна. — Това е просто прекрасно.
Райдър видя явната прилика между брата и сестрата. Видя също така, че лявото краче на Джеръми е сакато, вероятно момчето бе куцо по рождение. Жалко наистина, но това като че ли въобще не притесняваше момчето. Красив момък и, както изглеждаше, напълно свикнал с положението. През целия път до трапезарията не спираше да бръщолеви на Райдър, който го намираше както забавен, така и интелигентен. Напомняше му много на Оливър. Оливър. Колко му липсваше! И той, и другите деца.