— О, да.
Той я дръпна в градината, разположена от източната страна на къщата. Тук бе по-тъмно, но и ароматът на цветята бе много по-силен, почти непреодолим. Нямаше никой наоколо, бяха само те двамата, всеки с по чаша пунш в ръка.
— Тази вечер не приличаш на курва — подхвърли той, като продължаваше да крачи бавно до нея.
— Да.
— Както и да е. Миналата нощ бе истинско събитие, нали? Паметно събитие, но не съвсем. Ала грешката сигурно е в мен. Паметно трябва да е било.
— Разбира се, че беше. Стори ми се, че ти хареса.
— А ти, София? Хареса ли ти и на теб?
Тя продължи да крачи безмълвно, като внимаваше да стои само в профил към него.
— Естествено. Щях ли да искам да се любя с теб, ако не съм очаквала някакво удоволствие и за себе си. Доста способен любовник си.
— Бая високо крещеше, когато стигна върха. — Тя остана няма като нощта.
— Намирам уменията ти за напълно задоволителни, всъщност, те са нещо много повече. Хареса ли ти да го поемаш в устата си? Влезнах толкова надълбоко, че се уплаших да не те задавя. Но ти не се задави, поне на мен така ми се стори.
— Мисля, че трябва да оставим тези разговори за къщичката, Райдър. Не си ли съгласен?
— Хайде да поспрем. Какъв е оня храст? Ей там? Да, оня с тънките жълти листа?
Той взе чашата от ръцете й. Забеляза я как се стегна, а след това, когато той остави двете чаши на една каменна пейка, отново се успокои и поотпусна. И той разбра, можеше да се хване на бас за това, че тя мислено си отбелязва коя е нейната чаша: тази отляво. Е, това няма да има никакво значение. Когато тя се обърна с гръб към него, той измъкна от джоба си едно пакетче и бързо изсипа съдържанието му в чашата й, а след това разбърка питието й с пръст.
— Това е жълто пуи. Красиво дърво, но още е много малко. — Тя се обърна и му махна с ръка да се приближи. — Виж, цветовете му са на гроздове. Много са нежни и сигурно няма да изкарат още много. Най-много още седмица.
Той се възхити от жълтото пуи.
Когато Райдър се обърна, тя вече бе до пейката и бе взела чашата си в ръка. Очевидно не поемаше никакви рискове. Както самият той бе уверил Емил, момичето не беше глупаво.
Той вдигна своята чаша за наздравица.
— За нашата вечер. Достави ми огромно удоволствие. Вярвам, че много скоро ще прекараме още една такава нощ.
— Да — отвърна тя и чукна чаша в неговата. Софи от първо сръбна от пунша, но после явно й хареса и отпи по-голяма глътка.
— Довърши си питието, София, и ако искаш ще се поразходим още малко.
Неговият пунш отиде на земята, нейният — в гърлото й.
— Имаш красиви гърди — каза й Райдър. — Но това май ти го казах вече. Както и да е, спомних си, че снощи ми се сториха още по-големи. Странна работа, какво ще кажеш? Предполагам, че е заради страстното ми желание и заради трескавата нужда, която изпитвах за теб. От това ще да е.
— Може би.
— Какво означава това „може би“?
— Малко попрекали с алкохола, но ми се стори, че пуншът много ти хареса. Не исках да ти развалям удоволствието.
— Много мило от твоя страна.
Тя продължи да крачи напред. Защо не вземе просто да припадне? Бе изпил две чаши — повече от достатъчно. Тази вечер вуйчо Тео го бе приготвил по-силен. Но Райдър продължаваше да чурулика като сойка, а крачката му бе лека и едра. Мразеше го. Мразеше и себе си. Ако не беше Джеръми, щеше… всъщност, не знаеше какво щеше да направи.
Райдър спря и се обърна с лице към нея.
— Искам да те целуна, София. Странно, но не мога да си спомня да съм те целувал снощи. Разбира се, нямам предвид опитите, преди да ме отблъснеш, за да свалиш оная рокля. Интересно наистина, толкова обичам да се целувам. Защо не се целувахме, София?
— Искаше ме веднага. Бе прекалено припрян. Трескав, както сам каза. Нямаше време за целувки.
— Сега има. — Той я целуна. Софи се насили да отвърне на целувката му, ала не можа. Тя бе една измамна мошеничка и много, много се страхуваше от този мъж. Райдър бе напълно наясно, че тя просто го оставя да я докосва, че не реагира, че го търпи. Това го вбесяваше, но той не бе изненадан и, колкото и да е странно, гневът му скоро премина.
Райдър внимателно я отдели от себе си, като продължаваше да я държи в прегръдките си.
— Как се чувствате, мис Статън-Гревил?
Тя вдигна очи към него.
— Що за официалности, Райдър? В края на краищата сега ти си мой любовник. Никой друг, само ти. И ще продължиш да ми бъдеш любовник, нали?
— О, да. Ти си чудесна. Щом затворя очи и те виждам как го поемаш в уста, отново чувствам ласките на езика ти, твоята топлина. Да, достави ми страхотно удоволствие. Кажи ми честно, Софи, искаш ли да ти подаря нещо? Има ли нещо определено, което да желаеш? Мислех си да ти донеса някакво бижу, но нямах време да отида до Монтегю Бей. Какво искаш, съкровище?