Да, помисли си тя, а горчивината я изпълваше, той трябва да плати на курвата си. Искаше й се да може да му каже името на Далия и да го прати при нея, да й подарява каквото ще. Но, не.
— Амии — провлачи тя, като му отпрати една ослепителна усмивка, — май има едно нещо, което би ме зарадвало.
— Да? Само ми кажи и е твое. Някоя дреболия? Диамант, рубин? Разбира се, искам те отново. Тази вечер.
Софи не успя да му каже какво иска. Тя въздъхна тихичко и се свлече върху му. Бе в безсъзнание.
А така, мамка му, помисли си Райдър и я нарами. Беше се предала по-рано, отколкото той очакваше. Райдър леко положи тялото й до един жасминов храст, така че да не се вижда, приглади полата й и се изправи.
Ти си на ред, вуйчо Тео, мислеше си Райдър, докато бързаше назад към верандата. Подозирам, че си доста лесен, дърт копелдак.
И Тео Бърджис бе забележително лесен. Вдигна безчувствения Тео на рамо и го отнесе в леглото му. Видя го само един от робите.
Софи се пробуди бавно. Изпитваше някакво особено чувство — сякаш висеше във въздуха, отделена от собственото си тяло. Усещаше главата си олекнала, мислите й бяха хаотични и неясни. Беше леко замаяна. Беше ранно утро, слънцето блестеше през прозореца.
Но това не бе възможно. Сутрин слънцето не грееше през нейния прозорец.
Тя направи усилие да се изправи и седна в леглото. Разтърси глава, учудена от странните си усещания. Чувстваше се като пияна, а това определено бе странно.
Тя провеси крака от леглото. Това не бе нейното легло. Чак тогава осъзна, че е гола голеничка.
Извика. Огледа се невиждащо наоколо. Беше в къщичката, съвсем сама. Просто си седеше там, придърпваше чаршафа върху себе си и зяпаше в отсрещната стена. Какво бе станало?
Райдър Шербрук! Това бе станало! Някак си бе открил какво са му сторили с вуйчо Тео. И си бе отмъстил.
Тя се зачуди дали бе направил с нея същото, което Далия бе направила на два пъти с него поминалата нощ. Как да разбере? Тя бавно се изправи и пусна чаршафа. Бе топло. Тя, усети как по челото й избива пот, но единствената причина не бе топлата стая. Страхът също я изгаряше.
Какво й бе сторил?
Тя сведе очи и огледа тялото си. Изглеждаше си същата. Спомни си как, много отдавна, вуйчо Тео я бе уверил, че е останала девствена. Но как може човек да разбере дали една жена е девствена или не? Не бе попитала вуйчо си за това. Господи!
Какво да прави?
Софи видя дрехите си, внимателно окачени на облегалката на плетения стол. Същите дрехи, с които бе облечена снощи. Донесъл я е тук, в къщичката, и я е съблякъл чисто гола. Бе повече от неудобно. Трябваше да разбере какво бе направил с нея. Трябваше да разбере какво знае той.
Сети се за вуйчо Тео и пребледня като платно. Досети се какво се е случило. Райдър бе упоил първо нея, а след това и вуйчо Тео. Добре ги беше подредил. Око за око…
Тя бързо се облече и среса косата си. Върза се на опашка със същата панделка, която бе използвала и предишната вечер. Застана пред огледалото и се огледа. По-различна ли изглеждаше? Така ли се разбираше дали вече не си девствена?
Бе пребледняла, нищо друго. Трябваше да разбере. Излезе от къщичката и бързо се отправи към Кемъл Хол.
Вуйчо Тео го нямаше. Един от робите й каза, че масса все още не е излизал от спалнята си.
Едва тогава тя съобрази, че е само седем часа сутринта. Но тя не можеше да чака. Нареди да оседлаят Опал.
6.
Райдър си пиеше кафето сам на предната веранда. Все още бе рано, но дълбоко в себе си той бе убеден, че тя скоро ще дойде. Нямаше как да не дотърчи. Тя трябваше да разбере какво й бе сторил и той нямаше търпение да й обясни.
Райдър видя Опал. Кобилата галопираше по алеята на Кимбърли. Сладкото му предчувствие го накара да се усмихне. Той се стегна и застана нащрек. Не се изправи. Просто си седеше там и наблюдаваше Софи, докато тя се приближаваше.
Софи скочи от коня и го завърза за един от металните, боядисани в черно стълбове. Трепереше. Това съвсем не бе достатъчно. Софи отърка длани в полата си и се изпъчи.
Тя просто се качи на верандата, застана до него и го загледа. Не беше очаквала от него да стане в присъствието на дама, както се полага на един джентълмен, и той не го стори. А и в края на краищата едва ли имаше нещо на този свят, което да заслужава квалификацията „дама“ по-малко от нея.
Райдър я погледна от мястото си и хищно й се усмихна.
— Добро утро, София. Както забелязвам, все още не си се преоблякла. Не си имала търпение да ме видиш отново? Искаш ли да закусиш? Може би кафе? Трябва да се подсилиш, особено след снощните ти усилия.