Райдър остана безучастен наблюдател на нейното бягството. Остави я да си върви. Не се обади повече. Значи така, бе дошла да му заяви, че била девствена. Каква глупост. Той поклати глава. Въпреки че друга бе спала с него, той все още дълбоко се съмняваше, че София е невинното девойче, както изглеждаше в тази объркващо момичешка муселинена рокля и с измито от грима лице. Да, съвсем невероятно е. Тя го бе водила, изкусно го бе задявала, примамвала… Позволила му бе да милва гърдите й, сякаш бе някоя вряла и кипяла куртизанка. Вещо бе определяла темпото, докато не успя да я изненада.
Наблюдаваше я как подкара кобилата си в галоп по алеята на Кимбърли Хол. Продължи да я наблюдава, докато тя не се скри от погледа му.
Стана и се протегна. Трябваше да реши какво ще прави сега. Жалко, че не бе открил каква бе целта на игрите й, но и това щеше да стане. Дори и за миг не се съмняваше в това.
Вуйчо Тео я чакаше в кабинета си. Бе пребледнял и ръцете му леко трепереха. Бе забравил добродушната и блага маска. Страхът не бе чужд на Софи и тя се постара да запази максималната възможна дистанция между себе си и Тео.
— Дяволите да те вземат! Къде беше?
Тя очакваше въпроса, затова изрецитира:
— Събудих се в леглото в къщичката — гола и съвсем сама. Трябваше да разбера какво се е случило, така че отидох до Кимбърли Хол. Райдър каза, че е спал с мен. Защо била цялата тази врява, нали ми бил любовник. Обвиних го, че ме е упоил. Понечих да му кажа, че съм девствена, но разбрах, че няма да ми повярва.
— И двама ни упои, копелето му проклето!
При тези думи на вуйчо си Софи изпита силна радост, независимо от това, което и бе направил Райдър. Край, най-после всичко бе свършило.
— Проклятие! Как е разбрал? Другите изобщо не се усетиха.
— Не зная. — Тео Бърджис усети лъжата й. Софи разбра, че няма смисъл и спокойно продължи: — Добре де. Каза, че е разбрал, че гърдите на жената от онази вечер не са били моите. Преди това на два пъти бе галил гърдите ми. Беше ги виждал, чувствал. По това е разбрал. Каза, че всички жени са различни.
— Това е абсурдно! Казал, че циците на Далиа не били твоите! — разкрещя се вуйчо й. Езикът му бе надебелял от обзелия го бяс и думите излизаха леко завалени. — Това е нелепо! Мамицата ти, София! Лъжеш!
Внезапно Тео Бърджис замръзна насред думата, извъртя се и се втренчи в племенницата си.
— За Бога! — гласът му бе съвършено спокоен. — Ти си му казала, нали? Отишла си при него и си му казала. Подлъгала си се по чара му и по мъжественото му тяло и си му казала!
— Не! Презирам всички мъже! Той не е по-различен от другите!
— Ти ме мразиш, затова си го използвала, за да ми го върнеш. Е, тая работа няма да я бъде. Ще измисля нещо, а ти ще правиш каквото ти се каже. О, не, София, още не сме свършили. И няма да свършим, докато аз не кажа.
— Свърши се! Край! Той знае. Не всичко, но достатъчно. Той ще направи нещо и ти няма да можеш да го спреш.
— Знае, защото ти си му казала. И престани да лъжеш! Проклета малка кучка!
Тя видя как очите му помътняха. Знаеше какво предстои. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Удари я силно. Тя политна и се стовари върху касата на вратата. Софи сграбчи топката на бравата, за да се задържи на крака, и в следващия момент съжали, защото той отново я удари. Яростта я изпълни, а заедно с нея и сила, за чието съществуване тя не бе подозирала. Болката изчезна, остана само яростта. Тя му се измъкна и възстанови равновесието си. Взе една лампа от масата и я запрати по него. Улучи го в ръката.
Той крещеше, псуваше я люто и тя знаеше, че докопали я, няма да спре, докато не я пребие до смърт.
Един от робите надникна през прозореца, след това лицето му бързо изчезна. Тя изтича зад голямото бюро. Взимаше напосоки книги и го замеряше с тях, но той продължаваше да се приближава, все по-близо и по-близо. Юмруците му изглеждаха огромни, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение, лицето му — сгърчено в жестока гримаса.
Тя мерна ножа за отваряне на писма. Нито за миг не се замисли. Сграбчи ножа и се втурна право към него.
— Няма да ти позволя да ме удряш повече! Никога! Мразя те! — Замахна с всичка сила. Усети острието на ножа да се плъзва в рамото му с лекота, от която й прилоша.
Тя продължи да крещи. Погледът й бе замъглен. Погледна ножа. Седефената му дръжка стърчеше нелепо от тялото на вуйчо й. Видя как погледът му се прехвърли от нея върху ножа. Лицето му изразяваше недоумение.
— Ръгна ме — бавно каза той. Отново вдигна очи към нея и изкрещя: — Сега ще ти дам да разбереш, кучко проклета! Дадох ти всичко, на тебе и на онова жалко куцо недоносче. Ще ме ръгаш, а!