Той я улови за ръката и така я изви, че тя си помисли, че ще я счупи. Но той я пусна, като я блъсна силно в стената. Сега бе хваната на тясно, като в капан в ъгъла на стаята. Той се нахвърли върху нея. Ударите се сипеха безспир, отново и отново… по ребрата, по лицето, още и още.
Тя се отпусна в безсъзнание, полегнала на една страна на пода.
Когато Софи дойде на себе си, тя все още лежеше на пода, на същото място, където бе паднала, просната на една страна. Болката пропъждаше и най-малкия й опит да мисли свързано. Софи простена тихо, неспособна да се сдържа повече. Поне не я бе убил. И ръката й не бе счупена. И това беше нещо.
Тя остана там още няколко минути. Не мърдаше. Дишаше едва-едва. Беше се научила как да се справя с болката, но този път бе по-трудно. Този път вуйчо й бе забравил всякаква мярка. Беше я бил в кабинета си — стая, в която робите можеха да влизат по всяко време. Обикновено бе толкова внимателен. Изчакваше я да си легне и чак тогава се качваше в стаята й. Биеше я там. Шансовете това да излезе наяве бяха много малки, почти никакви.
Дали не я бе пребил така, защото нямаше намерение да продължава с преструвките си? Дори и пред робите? Дали най-накрая не бе разбрал, че всичко е свършило и вече не го бе грижа? Софи бе убедена, че щеше да я пребие дори и да не го бе наръгала.
Може да е мъртъв. Ако е така, то тя е убийца.
Софи се опита да седне. Болката бе силна, но тя успя да се справи някак си. Не можеше да остане тук. Ако някой от робите влезеше и я видеше, истината бързо-бързо щеше да излезе наяве, а това означаваше, че и Джеръми щеше да разбере. При тази мисъл умът й блокира. Той нямаше да се примири с това. Щеше да нападне вуйчо Тео. Видя себе си и брат си, накачулени с малкото им вещи насред бунището на Монтегю Бей. О, Джеръми! О, не, не и нейното малко братче! Беше се грижила за него през последните четири години. Щеше да се грижи за него до края на живота си.
Не, сигурно грешеше. Вуйчо Тео не би направил нищо веднага. Най-малкото, защото го бе ранила. Щеше да бъде прекалено слаб, за да реагира незабавно. Но той й се бе заклел, че още нищо не е приключило. Беше я пребил, защото бе вбесен от Райдър Шербрук. Не, щеше да се опита да продължи, длъжен бе да го стори. Да, тя грешеше.
Тя си пое дълбоко дъх, стисна ръба на бюрото и се изправи на крака. Чувстваше замаяност и гадене, но устоя. Трябваше да се измъкне оттук, докато все още успяваше да се сдържи да не закрещи от болка. Този път, за да прикрие последствията, щеше да й е необходим всичкият грим, с който разполагаше.
Мина покрай едно огледало, но не се огледа. Изпълзя от външната врата, обгърнала тялото си с ръце. Измина разстоянието до къщичката — близо миля — приведена като старица, дишайки на къси, накъсани хрипове.
Това бе прекалено. Този път трябваше да направи нещо. Това трябваше да спре. Ако не го направеше тя, Райдър щеше да се погрижи. Но тя не смяташе, че има време да предприеме нещо. Болката бе прекалено силна. Времето сякаш бе спряло. Дали пък нямаше да умре. Помисли си за Райдър. Той бе разярен, готов да мъсти. Това, което й стори, бе само началото.
Когато най-накрая се добра до къщичката, тя заплака. Не можеше да се сдържи, нито пък се опита. Сълзите изгаряха наранените й бузи.
Тя се довлече до вратата на къщичката, влезе и много бавно се отправи към леглото. Отпусна се полекичка върху него и остави болката да я залее с безпощадните си вълни.
Райдър искаше още отговори. Бе приключил с игричките. Качи се на коня си и отиде до Кемъл Хол. София не беше там. Прислугата в къщата не знаеше къде е. Робите, които Райдър видя, се държаха особено, но не можа да разбере каквото и да е от тях. И вуйчо Тео го нямаше. Но и Райдър все още не беше готов да се разправи с него.
Райдър спря за малко в края на дългата алея. Питаше се къде ли би могла да е отишла Софи, след като напусна Кимбърли Хол. Разбира се. Без да се колебае повече, той насочи коня си към къщичката. Ако я нямаше там, значи сигурно е отишла на плажа на Пенелопа — нейното местенце, както му бе казала.
В първия момент реши, че е сгрешил. Нямаше признаци за нечие присъствие. Той влезе в къщичката и застина.
Тя лежеше на леглото, обърната на една страна, с изпънати крака. Изглеждаше потънала в дълбок сън.
Много тихо Райдър отиде до леглото и я погледна. Хвана я за ръката, обърна я по гръб и невярващо затаи дъх. От мозъка му се изпариха всякакви идеи за по нататъшно наказание; на тяхно място се настани недоверие, последвано от неподправен бяс. Втренчи очи в лицето й, не можеше да повярва. Исусе! Какво й се бе случило? Но, разбира се, знаеше какво. Вуйчо Тео я бе пребил.