Тези отоци нямаше да ги скрие и най-плътният й грим. Осъзна, че е свил юмруци. Тя простена и ръцете му потрепнаха в опита си да посегнат към гърдите й.
Райдър я съблече. Вложи в това цялото внимание, на което бе способен. Предполагаше, че Софи е в безсъзнание. Той свали роклята, чехлите и чорапите й. Оставаше ризата.
Както и преди той извади ножа си и я сряза. Гледката, която се разкри пред очите му, го вцепени. От подножието на гърдите до корема тялото й бе покрито с грозни синини и отоци. Вуйчо Тео бе удрял здравата — много пъти и много силно. Безмилостно. Райдър се сети, че предишната нощ му се бе сторило, че по ребрата й има следи от синини. Тогава не можеше да каже това със сигурност. Светлината в къщичката бе мъждива. Но сега всеки можеше да види доказателствата.
Исусе! Оня е някакво животно. С връхчетата на пръстите си Райдър лекичко докосна най-нараненото място — точно под лявата й гърда. Тя тихо простена, понечи да вдигне ръка и я остави да падне обратно на леглото. Бе дошла тук, в къщичката, като ранено животно — в дупката си.
Той се изправи. Преди всичко имаше нужда от лауданум11, обясненията можеха да почакат. Можеше само да си представя как щеше да я боли, когато се събудеше. Ще се наложи да я остави, за да донесе лекарството. А не можеше ли просто да я загърне в нещо и да я закара в Кимбърли Хол.
Тя заплака, дълбоки ниски ридания, които късаха сърцето му. Изпод миглите й започнаха да се просмукват сълзи. Беше в безсъзнание и при все това усещаше болката с такава сила, че заплака от нея. Дали не плачеше и заради всичко останало? Заради предишната болка, прикривана месец след месец?
Райдър не се поколеба. Той я загърна колкото се можеше по-внимателно в едно одеяло и я изнесе от къщичката. Не беше лесно да възседне коня си със Софи на ръце, но накрая се справи. Молеше се Богу тя да си остане в безсъзнание, докато не стигнат Кимбърли Хол.
Когато Райдър пристигна в Кимбърли, Емил седеше на предните стъпала на верандата. Той се завтече към тях, ококорил изненадано очи:
— Какво, по дяволите, е това, Райдър?
— Ела с мен. Ще ти обясня. Първо, донеси лауданум, вода, памучни превръзки, мехлем, каквото там намериш. Ако не греша, скъпият й вуйчо я е смазал от бой.
— Господи! — Емил се спусна да донесе нещата.
Райдър я занесе в своята спалня. Просто не му мина през ума да я занесе в някоя от другите стаи.
Той дръпна мрежата за комари и изключително внимателно положи момичето на леглото. Покри я с одеялото. Не искаше Емил да я види гола.
— Баща ми иска да знае какво става — с влизането си в стаята каза Емил. — Отървах се от него. Ти ще решиш какво да му кажеш.
— Благодаря ти, Емил. Остави нещата тук. Аз ще се погрижа за нея.
Емил се поколеба.
— Искаш ли Мери или Коко да ти помогнат?
Райдър само поклати глава.
— Не, остави това на мен. Предполагам, че тук едва ли ще се намери вълшебството, наречено истински лед?
— Разбира се, че има. А, искаш го за лицето й, за да не отича повече. Веднага ще донеса. — Емил тихо затвори вратата на излизане.
Райдър отгърна одеялото и се зае за работа. След като бе стегнал и последната превръзка на ребрата й, но не и преди да се убеди, че няма нещо счупено, той се изправи бавно и огледа творението си. Тя все още беше в безсъзнание.
Той подготви една чаша с вода и лауданум за момента, в който Софи щеше да дойде на себе си. Докато чакаше, той изучаваше лицето й. Бавно той посегна и прокара върховете на пръстите си по челото й, по носа и брадичката й. Плъзна пръст в устата й опита зъбите й. Те все още до един бяха здрави и, слава Богу, нямаше нищо счупено. Но каква болка само й предстоеше да изтърпи.
Софи не искаше да се пробужда. Знаеше, че ако го направи, няма да остане възхитена от това, което я чакаше. Болката се стовари върху нея на вълни, толкова силна, че спря дъха й.
Гласът му се разнесе някъде над нея. Отново и отново той й повтаряше, че тя ще се оправи. Повтаряше й, че той ще се погрижи вуйчо Тео никога повече да не я наранява. Трябваше да му вярва.
— Повярвай ми — за сетен път й каза той.
Тя отвори очи и се втренчи в Райдър Шербрук.
— На теб? — Тя потрепера от болката, която двете прости думички предизвикаха.
— Да, моля те, София. Довери ми се. Ще се погрижа всичко да е наред. Ето, изпий това.
Райдър видя, че предпазливостта в очите й е не по-малка от болката. Разбираше, че не може да я вини, но бе непреклонен. Той внимателно повдигна главата й и насила я накара да изпие цялото лекарство.
Полекичка отпусна главата й обратно на възглавницата.
— Така, не говори. По-късно ще имаме време да разберем какво точно се е случило. Не, не се опитвай да говориш. Само ме слушай. Нямаш нищо счупено. Превързах ребрата ти. Лицето ти е друга работа. Ще увия лед в парче плат и ще го сложа на очите ти. Да се надяваме, че студът ще спре подуването. Разбра ли? Не се тревожи, ако усетиш нещо много студено. Така, сега просто стой мирна.