— Да наръгаш собствения си вуйчо не е нещо, с което трябва да се похвали човек.
— Също и да биеш собствената си племенница.
Тя въздъхна, отпусна главата си на възглавницата и затвори очи. Той не наруши тишината. В продължение на няколко минути изучаваше лицето й. Косата й бе едва сплетена и висеше на дълги сплъстени кичури.
— Искаш ли да се изкъпеш? Да си измиеш косата?
В широко отворените й очи имаше толкова надежда и вълнение, че той се разсмя.
— Добре тогава. Ако си изядеш закуската, ще измисля нещо.
Тя изяде всичко и не след дълго заспа. Райдър вдигна подноса и седна в стола до леглото й. Проклета бъркотия! Той добре разбираше, че е затънал до ушите, ако не и повече. Какво щеше да прави, това все още не знаеше. Погледна Софи, бе млада, уязвима и нежна. Не приличаше на елегантната и студена София. Успя да види красивите й високи скули под ужасните отоци. Носът й бе тънък и правилен, веждите — красиво изваяни и извити, миглите — гъсти и дълги. Може би на друго място, в друго време, при други обстоятелства, той би я направил своя любовница и би й показал, че мъжете съвсем не са за изхвърляне, особено когато става въпрос за щастието на някоя жена. Но сега обстоятелствата бяха ужасни. Той продължи да я изучава. Тя наистина бе доста хубава и осъзнаването на този факт го изненада. Брадичката й не бе закръглена и мека. Напротив, бе упорита и твърда, и челюстите й издаваха решителност. Предполагаше, че и като дете е била така опърничава. Но освен това бе и вярна. Би сторила всичко за Джеръми. Всичко.
А сега какво й оставаше?
Той се разпореди в стаята да бъде донесена вода, която изсипаха в голямата бакърена вана. Сега моментът бе подходящ да хвърли един поглед на ребрата й. Много бавно той издърпа чаршафа. Софи беше облечена в една от нощниците на Самюъл. Райдър тъкмо разкопчаваше копчетата, когато тя отвори очи. Тя не помръдваше, не продумваше, просто го гледаше.
— Какво правиш?
— Ще хвърля едно око на ребрата ти. Така или иначе превръзките трябва да се свалят, щом ще се къпеш.
— Не.
— Софи, имал съм възможност да те видя гола и познавам тялото ти доста добре. Предполагам, че и ти би могла да кажеш същото за мен. Предполагам, че конкретните обстоятелства са малко особени, но аз съм единственият, който се е грижил за теб. Ще стоиш спокойно и ще ме оставиш да погледна ребрата ти. Ако продължаваш да се опъваш, ще те вържа.
— Не, проклет да си!
— Няма да получиш ваната си.
— Не.
— Колко мъже са виждали тялото ти? Освен мен, разбира се. Навярно не са само тримата, които забавляваше, когато пристигнах. Едва ли ти е останала и капка скромност.
Тя извърна лице. Той внимателно съблече нощницата и започна методично да сваля превръзките й. Не обръщаше никакво внимание на гърдите й, както и на бялото й коремче. Разглеждаше натъртените й ребра, а ядът го задавяше. Искаше да убие вуйчо Тео с голи ръце, нищо друго.
Той лекичко опипа всяко от ребрата с върха на пръстите си.
— Кажи ми, когато те заболи — каза той. Тя едва си поемаше дъх. Ръката му закачи лекичко лявата й гърда.
Тя потрепери.
— Добре. По-добре си. Сега ще ти помогна да се изкъпеш.
Защо не, помисли си тя. Той бе напълно прав. През нощта, след като я бе упоил, я бе виждал гола, бе спал с нея… нагледал й се е. Нямаше никакво значение. Тя го остави да я премести до края на леглото. Беше гола голеничка. Той й помогна да се изправи на крака. Придържаше тялото й с ръка. Коленете й омекнаха и тя падна напред върху него. Райдър я задържа, като я притисна силно към себе си. Софи усещаше топлия му дъх на слепоочието си. Би трябвало да е ужасена от него, но сега се чувстваше прекалено слаба, а болката преминаваше на вълни през тялото й. Естествено, той знаеше това, проклет да е!
— Много ли боли?
— Не. Просто съм отпаднала. Мога и сама, наистина. Би ли ме оставил?
— Мирувай, Софи.
Той полекичка я настани във ваната. Тя въздъхна от удоволствие. Райдър й се ухили, разплете косата й и я приглади.
Тя успя да измие по-голямата част от тялото си, а той изми косата й. Банята им отне много време и когато свършиха, тя бе пребледняла и разтреперана от изтощение. И от болка, предположи той. После я подсуши така делово, сякаш търкаше кобила, а не жена. Тази мисъл я накара да се усмихне. Райдър забеляза леката усмивка. Чудеше се какво ли я бе предизвикало докато увиваше главата й с друга хавлия.
Той я занесе до един люлеещ се стол до вратата на балкона, седна и я положи в скута си.
— Време е и двамата да си починем. Измори ме. Имаш много коса. Облегни глава на рамото ми. Така е добре.
— За теб съм едно нищо.
— Какво ще рече това?
— Ами, аз съм гола, ти си ме виждал, спал си с мен и въпреки това пет пари не даваш. Едното нищо.