— Твоят живот промени ли се, Грейсън?
— Да, за известно време се промени. Спор няма. В края на краищата аз съм син на баща си, но жена ми беше французойка и аз нежно я обичах. Чак след смъртта й се подхлъзнах по местните обичаи и си взех любовница, или „икономка“. Животът тук е по-друг, Райдър, много по-различен.
Райдър се отпусна и остави тялото си да си почине в удобното испанско седло, което леко се поклащаше. Той затвори очи за момент и вдиша свежата солена миризма на морето. Брегът вече не се криеше зад гъсти туфи мангрови дървета.
— Тогава защо според теб Грамънд продава?
— Не съм съвсем сигурен, но, разбира се, носят се разни слухове. Знам само, че решението дойде изневиделица. Чух да разправят, че той и семейството му си тръгват следващата седмица. От плантацията падат доста добри пари. Говори се, че е загубил много пари от лорд Дейвид Локридж — един млад нехранимайко, с когото трябва да избягвате да играете на комар, сър. На всяка цена. Говори се, че е продал душата си на дявола и оттам идва невероятният му късмет.
Райдър се обърна към Самюъл Грейсън.
— Клюките тук по нищо не отстъпват на клюките в Англия — замислено каза той. — Смятах, че ще бъда отегчен. Може би още тази нощ ще станем свидетели на някои мистериозни проявления, за добре дошъл. Да, бих се зарадвал дори и на едно призрачно зрелище, стига това да е възможно. Този младеж — лорд Дейвид, не смятат ли, че и той е един от нейните любовници?
Райдър се зачуди дали Грейсън няма да получи удар. Той отвори уста, след това съобрази, че до него стои работодателят му и я затвори. Успя доста спокойно да произнесе:
— Повтарям ви, Райдър, всичко това са глупости. Нейният вуйчо, Теодор Бърджис, е солиден човек, както казваме тук в Ямайка. Има добър авторитет. Любезен е, а бизнесът му е почтен. Много обича племенниците си. Предполагам, че злонамерените приказки за мис Статън-Гревил му причиняват голяма болка. Разбира се, той никога не говори за това. Той е джентълмен. Неговият надзирател обаче е друго нещо. Името му е Ели Томас. Долен човек, извънредно груб с робите.
— Щом вуйчо Бърджис е толкова изтънчен, защо търпи такъв негодник за надзирател?
— Не зная. Говори се, че ако не е Томас, няма да изкара и грош от плантацията. Разбирате ли, Бърджис дава на робите твърде голяма свобода.
— И тоя Чарлз Грамънд продава на вуйчото на жената? На тоя Теодор Бърджис?
— Да. Сигурно Бърджис съжалява Грамънд и купува плантацията само за да му помогне, както и на семейството му. Бърджис е по-малкият брат на майката на мис София и на господаря Джеръми.
— По какъв начин момчето и момичето са се озовали на Ямайка?
— Преди пет години родителите им се удавиха. Децата били поставени под настойничеството на вуйчо им.
— Не съм чувал името Статън-Гревил. Англичани ли са?
— Да. Живели са във Фоуи, Корнуол. Къщата и земите им са оставени на грижите на управител, докато момчето не порасне достатъчно, за да се оправя с тях само.
Райдър се умълча, докато обмисляше всички факти. Значи момичето е било отгледано в Корнуол. А сега беше тук в ролята на сладкишче. Мислите му се върнаха на проблема, който го бе довел тук. Райдър силно се съмняваше, че свръхестественото има нещо общо с проблемите в Кимбърли Хол. О, не! Алчността бе една и съща навсякъде по света. Някой явно бе съобразил постигането на собствените си цели с местните обичаи.
— Грамънд имаше ли някакви проблеми, преди да се съгласи да продаде плантацията си на този Бърджис? — попита той.
— Не съм чувал. О, разбирам накъде биеш, Райдър, но не мога да се съглася с теб. Както ти казах, Бърджис има добра репутация: той е честен, подпомага местните с благотворителност. Не, ако Грамънд е имал финансови затруднения или пък е бил обсаден, както сме ние в Кимбърли Хол, то Бърджис със сигурност не е имал нищо общо с това.
Райдър се зачуди дали Грейсън говори с такава категорична симпатия и за семейство Шербрук. Никога до сега в живота си не бе срещал човек, който да заслужава такава висока оценка. Е, скоро щеше да разбере. Островът бе малък, обществото беше сплотено и той щеше да се запознае с този мистър Бърджис и неговата племенница съвсем скоро.
Грейсън се насочи към вътрешността на острова, далече от благословения бриз, който подухваше откъм водата. Въздухът бе натежал от прахоляка и сладникавата миризма на захарна тръстика, от която на Райдър му прилошаваше. Скоро се изкачиха на едно възвишение и той погледна назад към Карибско море, което се простираше докъдето стигаше погледът му. То бе искрящо синьо, с цвета на топаз но плитките места и с вълни, сякаш обточени със сребро, които се разсипваха по белите плажове. Не искаше нищо друго, освен да свали дрехите си и да потъне като камък в разкошната вода.