Райдър внезапно се разсмя.
— Ама и аз съм един часови — каза той и продължи да се смее. — Сигурно повече съм учудил нашия подлец, отколкото съм го уплашил. Исусе! Чисто гол съм!
— Да, така е, но се поколебах да го изтъкна, особено когато копелето беше толкова близо.
— Пък и трудно е да наричаш някого мистър Шербрук, когато той не носи нищо друго, освен собствената си кожа.
2.
Кемъл Хол
Юмрукът му я удари в ребрата, точно под дясната гърда. Ударът бе толкова силен, че я запрати към стената. Главата й се отметна назад и се удари в горния край на дебелата дъбова ламперия.
Зашеметена, тя бавно се свлече на пода.
— Защо не ми каза, да те вземат дяволите? А, малка глупачке?
Софи разтърси глава. Тя вдигна ръка и леко докосна задната част на черепа си с върха на пръстите си. От острата болка й се зави свят и тя усети жлъчката си в гърлото.
— Да не си посмяла да ми кажеш, че те боли. Сама си си виновна, ако е така.
Естествено, че сама ще си е виновна. Той неизменно внимаваше никога да не я удря някъде, където после ще си личи. Никога. Тя премести ръката си на ребрата си. Болката я накара рязко да си поеме дъх, но от това още повече я заболя. Тя задиша с къси, съвсем повърхностни вдишвания и зачака, като се молеше ребрата й да не са счупени и гаденето й да премине. Чудеше се какво ли щеше да е обяснението му, ако й е счупил някое ребро. Но той все щеше да измисли някакво правдоподобно обяснение. Досега винаги беше успявал.
Сега стоеше изправен над нея, с ръце на бедрата. Беше пребледнял с присвити от бяс очи.
— Попитах те нещо. Защо не ми каза, че Райдър Шербрук е пристигнал в Монтегю Бей?
Тя отвори уста, за да излъже, но той я изпревари:
— И не ми казвай, че не си знаела. Днес беше в града, видях те, като тръгна. Аз ти разреших да отидеш, дяволите да те вземат!
— Казах ти, че не… — тя спря. Мразеше страхливостта си, мразеше собствения си глас, който звучеше тънък като батистата на нощницата й. Тя се умълча за момент. Подхранваше яростта, която клокочеше в нея. Тя открито погледна омразното лице. — Исках да е тук, та да те спипа. Молех се да дойде. Той нямаше да повярва на тези вуду глупости. Знаех, че може да те спре.
Той вдигна юмрук. След това бавно свали ръка.
Всъщност той й се ухили и за миг тя видя това, което виждаха другите хора — един остроумен, надарен с чувство за хумор човек; човек благ, малко свит, с добро възпитание и благородно потекло, което бе вън от всякакво съмнение. В следващия момент всичко това се разнесе и тя го видя такъв, какъвто го познаваше.
— Ако Томас не го беше прострелял със стрелата можеше и да успее. Хвана ме съвсем неподготвен. Естествено, Емил, синът на Грейсън ми беше като трън в петата, но този младеж, дето тичаше след мен, гол като сатир и крещеше, колкото му глас държи, ми дойде твърде много. Направо ме шокира. След това Томас го пипна.
Софи пребледня.
— Ти си го убил? Ти си убил собственика?
— О, не. Томас го улучи в ръката. Томас винаги внимава. Странна работа, наистина, Шербрук беше гол, носеше камък и виеше по мен точно като някакъв шибан карибианец. Томас казва, че сигурно е обработвал някоя от робините, когато излезе на поляната да огледа сярата, пушека и онези отвратителни стенания, дето така ги усъвършенствахме. Олекна ми, когато Емил Грейсън спря, за да се погрижи за Шербрук.
Тя не каза нищо. Като бе запазила информацията за себе си, тя бе застрашила един човешки живот. Не й беше минало чрез ума, че той би могъл да се изложи на истинска опасност. Тя беше глупачката, а той трябваше да плати за нейната глупост. Тя също си бе платила, но това не бе нещо ново. Поне той щеше да се оправи, както евентуално и тя. Болката в ребрата й намаля мъничко и тя постепенно задиша по-дълбоко.
Вуйчо Тео се отдалечи от нея. Дръпна стола от малкото си писалище, седна, прехвърли един върху друг глезените си и я загледа положил ръце на мършавия си корем.
— Глупостта не ти отива, Софи — каза той най-накрая, като поклати глава. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че покорството е единствената ти алтернатива. Верността към мен е единственият ти избор. Можеше да си зададеш простичкия въпрос: какво щеше да стане с теб и скъпия ти Джеръми ако ме бяха заловили. Ти си непълнолетна, ти си курвата на острова; ти нямаше да имаш никакви пари, нито къде да живееш; ти щеше да свършиш, като продаваш тялото си по улиците, а Джеръми — в някой изправителен дом. Може би той би могъл да започне да води сметките на някой чирак и да прекара целия си живот сред измета. Не, мис, повече няма да се опитваш да ме убиеш или кълна се… — той замълча, изправи се бързо и с големи крачки се върна при нея. Тя се сви и се притисна към стената, когато той приседна до нея. Движението й бе им импулсивно, нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Той сграбчи брадичката й в шепата си и дръпна главата й към себе си. — Заклевам се, София, ако още веднъж се опиташ да направиш нещо подобно, ще те убия. Разбираш ли ме?