Тя замълча. Той забеляза омразата в очите й и каза, вече по-меко:
— Не, няма да те убия. Ще убия трогателното ти братче. О, да. Точно това ще направя. Сега разбираш ли ме?
— Да — каза тя най-накрая. — Да, добре те разбирам.
— Чудесно. — Той се изправи и й подаде ръка. Тя се втренчи в неговите тънки и дълги пръсти с добре поддържани нокти, след това го погледна в лицето. Надигна се много бавно. Той отпусна протегнатата си ръка.
— Инат си, но аз харесвам такива жени. Освен това ме мразиш, а това е забавно. Ако ми беше любовница, би ми доставило удоволствие да избия високомерието от погледа ти. Марш обратно в леглото. Трябва да обмисля много неща. Най-после Райдър Шербрук е тук. Господи, дълго време чаках Грейсън да предприеме нещо, та графът на Нортклиф да изпрати някого. И той изпраща брат си. Точно както се бях надявал. Сега е време да приведа плана си в изпълнение. А, още нещо, скъпа, тъй като си виждала наистина внушителен брой голи мъже, нека ти кажа, че този младеж е много добре сложен. Той е атлет, тялото му е слабо и силно. Да, ще видиш, този Шербрук е чудесен екземпляр. — Вуйчо Тео отново замълча, зареял поглед в нищото. — Мисля, че ще стане доста добре, но трябва още малко да обмисля детайлите. Човекът не е глупав. Предполагам, очаквах някакъв по-различен лорд Дейвид, Шербрук въобще не прилича на млад пройдоха. Сутринта ще ти кажа какво ще правиш.
В осем часа на следващата сутрин Софи се опитваше да закопчае предните копчета на роклята си. При всяко движение я болеше. През нощта плътта над ребрата й бе станала жълтовиолетова на цвят. Успя да вкара още едно копче в илика му и почувства толкова силна болка, че се усъмни дали някога ще й олекне. Спря и се преви като старица. Беше отпратила прислужницата си: не можеше да допусне Мили да я види — щяха да тръгнат клюки, а това тя не можеше да си позволи.
Не можеше да си го позволи заради Джеръми.
Когато откъм вратата се чу леко почукване, последвано от надничащата глава на по-малкия й брат, тя се усмихна въпреки непоносимата болка. Джеръми влезе в спалнята.
— Искаш ли закуска? Вече изстива, а знаеш го вуйчо Тео. Няма да получиш и залък преди обяда.
— Да, зная. Само да свърша с тези копчета.
Вечно любопитен, Джеръми се зае да обикаля из стаята й, изпълнен с енергията на деветте си годинки. Винаги в движение, винаги неуморим, винаги готов да работи толкова, колкото и всеки роб, само дето не можеше.
Софи най-накрая се оправи с копчетата. Зърна се в огледалото и видя, че не е сресала косата си. Беше пребледняла и разчорлена и изглеждаше съблазнителна, колкото и някоя потрошена мидена черупка. Ама и тя е една уличница. Под очите й имаше тъмни кръгове. Ох, от дърпането на четката през заплетените й коси болеше. Всяко прокарване на зъбите през косата й разпращаше вълни от болка през гръдния й кош.
— Джеръми, би ли ме сресал?
Той сведе главата си на една страна в безмълвен въпрос. Изглеждаше изумен. Когато тя само поклати глава, той се приближи до нея, като се мръщеше.
— Уморена ли Софи? Или нещо…
— Да. Нещо. — Тя му връчи четката и седна. Брат й не свърши кой знае каква работа, но и това бе достатъчно. Софи успя да издърпа назад гъстата си кестенява коса и да я върже на тила си с черна кадифена панделка.
— Сега, господарю Джеръми, напред към закуската.
— Ти си болна, нали, Софи?
Това не беше въпрос. Тя забеляза в очите му тревога и страх, че е станало нещо много лошо и докосна бузата му с пръсти.
— Добре съм. Само малко ме боли стомахът, кълна ти се: Някоя и друга от чудесните кифлички на Тилда, и ще съм екстра. Окуражен, Джеръми заподскача пред нея. Вероятно някой друг би окачествил движенията му като тромави, зле координирани, но не и тя. Не, той бе щастливо малко момченце и се справяше чудесно. Обичаше го повече от всеки друг на този свят. Той бе неин, тя носеше отговорност за брат си. Той бе единственият човек на света, който я обичаше, без въпроси без уговорки.
Вуйчо Тео беше в трапезарията. Вратите към верандата, изработени от преплетени зелени летви, високи от пода до самия таван, както и всички останали врати в къщата, бяха отворени и лекият бриз раздвижваше натежалия въздух. В далечината морето блещукаше под пламтящото слънце на ранното утро. Навън, точно пред отворените врати, въздухът бе изпълнен от презрелите летни аромати на рози, жасмин, хибискус, тропически храсти, ясмин и рододендрон. През най-горещата част на деня уханието бе почти непреодолимо. Но сега, в ранната утрин, то бе райска смес от благоухания, която възбуждаше сетивата. Днес Софи не почувства никаква възбуда при тази красота. Точно сега за нея много малко неща бяха красиви. И така бе през цялата изминала година. Не, вече наближаваше краят на тринадесетия месец.