Въпреки книгите и дипломите стаята не приличаше много-много на адвокатска кантора. Беше уютна, небрежно елегантна, но уютна. Отпуснат в стола си, на Хенри Кадински, изглежда, му беше удобно да бъде адвокат, също както на човек му е удобно да си седи по пижама.
— Понякога Пи Джей не прослушва съобщенията си по цяла седмица или дори повече — добави Джоуи.
— Странен начин да живееш — почти непрекъснато на път. Но на него май му харесва.
— Така преуспява.
— Което личи и от прекрасните му книги.
— Да.
— Много харесвам книгите му.
— Почти всички ги харесват.
— В тях има едно чудно усещане за свобода, такава… такава одухотвореност.
— Господин Кадински, времето е ужасно. Иска ми се да стигна в Скрантън колкото се може по-скоро. Трябва да хвана сутрешния полет.
— Да, разбира се — рече адвокатът и внезапно се превърна в самотен, дребничък мъж, който се бе надявал на приятелски разговор.
Докато адвокатът отваряше чекмеджето с документи и ровеше за нещо, Джоуи забеляза, че една от дипломите е от факултета по право в Харвард. Беше доста странно, че адвокатът на едно малко градче от въгледобивната провинция е завършил такъв университет.
Освен това не всички книги по лавиците бяха свързани с правото. Много от тях бяха философски Платон. Сократ. Аристотел. Кант. Августин. Шопенхауер. Хайдегер. Хобс и Франсис Бейкън.
Може би на Хенри Кадински не му стигаше да бъде провинциален адвокат, ала бе приел участта си с примирение, привлечен първоначално от баща си, а впоследствие оставил се на навика.
Понякога в пиянския унес Джоуи лесно забравяше, че не е единственият, чиито най-свидни мечти не са осъществени.
— Ето завещанието и последната воля на баща ти — рече Кадински, разтваряйки някаква папка на бюрото си.
— „Четене на завещание?“ — попита Джоуи, — Не трябва ли Пи Джей да присъства, не аз?
— Напротив. Пи Джей няма нищо общо. Баща ви е оставил всичко на теб.
Сърцето на Джоуи се сви болезнено от чувството за вина.
— Защо го е направил?
— Ти си му син. Защо да не го прави?
Джоуи реши да погледне адвоката в очите. В този ден, макар за пръв и последен път, искаше да бъде честен по този въпрос, да се държи с достойнство, както баща му би одобрил.
— И двамата сме наясно с отговора, господин Кадински. Аз разбих сърцето му. Разбих сърцето и на мама. Повече от две години тя боледува, ала аз дори не я посетих. Никога не подържах ръката и, нито утеших баща си. Не го посетих нито веднъж през последните двайсет години от живота му. Обадих се по телефона може би шест-седем пъти и нищо повече. През повечето време той дори не знаеше как да се свърже с мен, понеже не винаги му давах адреса и телефона си. Когато пък съобщавах телефона си, винаги държах включен телефонния секретар, за да не ми се налага да вдигам. Бях неблагодарен син, господин Кадински. Аз съм пияница, пълен боклук и неудачник и не заслужавам никакво наследство, колкото и малко да е то.
Изглежда, Хенри Кадински изпита съжаление да слуша как човек се самобичува толкова безжалостно:
— Сега не си пиян, Джоуи. И мъжът, който седи пред мен, не е лош по душа.
— До довечера ще бъда пиян, сър, бъдете сигурен — тихо отвърна Джоуи. — А ако не можете да прозрете истинската ми същност, значи не умеете да преценявате хората. Вие въобще не ме познавате и да знаете, че това е благословия.
Кадински постави лулата си в пепелника и рече:
— Е, баща ти не е бил злопаметен. Искаше всичко да остане на теб.
Като се изправи на крака, Джоуи рече:
— Не. Не мога да го приема. Не го искам — добави и тръгна към вратата.
— Почакай, моля те.
Джоуи спря и се обърна към адвоката:
— Времето е отвратително, а на мен ми предстои дълъг път през планините до Скрантън.
Все още отпуснат в креслото си, Хенри Кадински отново взе лулата си и попита:
— Къде живееш, Джоуи?
— Вие знаете. В Лас Вегас. Нали точно там ме открихте.
— Имам предвид къде в Лас Вегас?
— Защо питате?
— Защото съм адвокат. Животът ми минава в задаване на въпроси и е трудно да се освободя от навика. Ще ти се наложи да ме изтърпиш.
— Живея в каравана.
— В един от онези комплекси с обществени плувни басейни и тенискортове?
— Със стари каравани — без заобикалки отвърна Джоуи. — Ама наистина стари.
— Ами басейн? А тенискорт?
— По дяволите, няма дори трева.
— Как си изкарваш прехраната?
— Аз съм крупие на блекджак. Понякога и на рулетките.
— Постоянно ли работиш?
— Само когато имам нужда.
— Когато пиянството не ти пречи ли?
— Когато мога — поправи се Джоуи, сещайки се за обещанието, което си беше дал — да бъде честен. — Парите са добри, особено с бакшишите от играчите. Мога да поспестя нещо за… моментите, когато се налага да прекъсна работа. Оправям се.