Джоуи бе застанал като хипнотизиран, втренчил се в нея, докато се опитваше да си представи възможните последствия от действията си. Втренченият му поглед сигурно я беше ужасил, както той се ужаси от последиците от действията си. Без да се замисли, удивен, че изрича тъкмо тези думи, Джоуи и нареди:
— Покажи ми ръцете си.
— Ръцете ли?
— Покажи ми ръцете си.
Вятърът пееше сватбени химни в листата на дърветата, а нощта приюти Джоуи и момичето като усамотен параклис.
Объркана, непознатата повдигна нежните си ръце.
— С дланите нагоре.
Тя се подчини и позата, в която застана, още повече засили приликата и с Богородица, приветстваща всички в небесата — мястото на вечен покой.
Мракът му попречи да види дланите и.
Треперещ, Джоуи вдигна фенерчето.
Отначало ръцете иизглеждаха здрави. После в мокрите от дъжда длани се появиха едва забележими синини. Джоуи затвори очи и затаи дъх. Когато отново се взря в дланите, синините бяха потъмнели.
— Плашиш ме — рече момичето.
— Трябва да ни е страх.
— Никога не си ми изглеждал странен.
— Погледни ръцете си.
Тя наведе глава.
— Какво виждаш?
— Да виждам ли? Ами, ръцете си.
Бурният вятър, виещ сред клоните на дърветата, звучеше като писък на милиони измъчвани, а нощта се изпълни със сърцераздирателните им молби за милост.
Ако не бе парализиран от страх, Джоуи щеше да се тресе неудържимо.
— Не виждаш ли синините?
— Какви синини?
Момичето вдигна поглед и очите им се срещнаха.
— Не ги ли виждаш?
— Не.
— Нищо ли не чувстваш?
Всъщност синините вече не бяха синини, превърнаха се в рани, от които капеше кръв.
— Не виждам онова, което е реално, виждам онова, което ще се случи — обясни Джоуи, обзет от ужас.
— Плашиш ме — повтори тя.
Момичето не беше мъртвата блондинка в подгизналата от кръв роба. Под качулката се виждаше, че лицето и е обградено от гарвановочерни коси.
— Но можеш да свършиш като нея — рече той повече на себе си, отколкото на нея.
— Като коя?
— Не знам името и. Ала не е била просто халюцинация. Сега го разбирам. Не е била чудовище, родено от пиянски делириум. Била е нещо… друго. Не знам.
Ужасяващата стигма в дланите на момичето стана още по-страшна, макар че то като че ли не усещаше болка. Изведнъж Джоуи прозря, че нарастването на паранормалното му зрение, означаваше, че това момиче е в смъртна опасност. Участта, която му бе отредена и която той отложи, като пое по пътя за града и спря да помогне, усърдно се опитваше да си получи своето. Изглежда, бавенето край пътя беше най-погрешното нещо, което можеха да направят.
— Може би той се връща — каза Джоуи.
Момичето затвори длани, сякаш засрамено от втренчения му поглед, и попита:
— Кой?
— Не знам — отвърна Джоуи и се обърна да погледне пътя, губещ се в зловещия мрак.
— За онази другата кола ли говориш?
— Да. Успя ли да зърнеш кой я кара?
— Не. Беше мъж. Но не успях да го видя ясно. Само силует. Има ли някакво значение?
— Не съм убеден — отговори той и я хвана за ръката. — Хайде. Да се махаме оттук.
Докато бързаха към шевролета, тя каза:
— Определено не си такъв, какъвто си те представях.
Думите и го изненадаха. Обаче преди да я попита какво има предвид, стигнаха до шевролета и Джоуи изведнъж се закова и потресен от онова, което виждаше, забрави думите й.
— Джоуи?
Шевролетът беше изчезнал. На негово място се беше появил форд мустанг ’65. Неговият мустанг. Трошката, която като тийнейджър беше поправил с много любов и с помощта на баща си. Тъмносиня.
— Какво има? — попита го момичето.
През онази нощ преди двайсет години беше карал този мустанг. Когато се беше блъснал в табелата, колата се беше смачкала.
Сега обаче беше здрава. Стъклото, което се беше пръснало, когато главата му се удари в него, беше непокътнато. Мустангът беше като картинка.
Вятърът се усили, пищейки. Нощта сякаш полудя. Сребьрният камшик на дъжда плющеше около тях и се блъскаше в асфалта.
— Къде е шевролетът? — попита с треперещ глас Джоуи.
— Какво?
— Шевролетът — повтори той, повишавайки глас, за да надвика бурята.
— Какъв шевролет?
— Взетата под наем кола. Онази, дето я карах.
— Ама… ти караше тази.
Той я погледна.
Също както и преди малко Джоуи съзря в очите и тайни, но нямаше чувството, че тя се опитва да го измами.
Прокарвайки ръка по предната броня и вратата на шофьора, Джоуи заобиколи колата. Металът беше хладен, гладък, хлъзгав от дъжда и поне толкова здрав, колкото пътя, на който стоеше, и беше истински също като блъскането на сърцето в гърдите му.
Преди двайсет години Джоуи катастрофира с мустанга и макар че колата беше ужасно очукана, можеше да се кара. Беше се върнал в колежа с нея. Спомняше си как беше тракала и бръмчала през целия път до Шипенсбърг — звукът на разпадащия се млад живот. Спомни си кръвта.