Сега, когато отвори вратата на шофьора, лампичката в колата се включи. Светлината беше достатъчна, за да види, че по тапицерията няма петна от кръв. Раната на челото му беше кървяла доста обилно, докато караше към болницата да го зашият, а през това време клатушкащата се седалка се беше опръскала цялата. Обаче по тази тапицерия нямаше петна.
Момичето беше заобиколило откъм другата страна на колата. Вмъкна се и седна на мястото до шофьора, а после затръшна вратата.
Когато тя влезе в колата, нощта остана безжизнена също като гробница на фараон, неоткрита и затрупана под вечните пясъци на Египет. Може би целият свят беше мъртъв, с изключение на Джоуи Шанън, останал сам-самичък, заслушан в рева на бурята. Не му се искаше да сяда зад волана. Беше прекалено странно. Имаше чувството, че се е предал на алкохолния делириум, макар да знаеше, че е трезвен като кукуряк.
Сетне Джоуи изведнъж се сети за раните, които бе видял на деликатните длани на момичето, спомни си предчувствието за опасност. Седна зад волана, затвори вратата и подаде фенерчето на момичето.
— Пусни парното — помоли го то. — Замръзвам.
Джоуи почти не усещаше, че е мокър. Беше вцепенен от почуда и се интересуваше единствено от формите, от тъканите, от звуците и миризмите на вълшебния мустанг. Ключовете бяха на таблото.
Джоуи запали колата. Двигателят издаваше необикновен звук, който той познаваше като петте си пръста. Този звук предизвика такава носталгия в душата му, че духът му мигновено се повдигна. Въпреки странността на случващото се, въпреки страха, който го задушаваше от деня в който пристигна в Ашървил, Джоуи изпита силно въодушевление.
Сякаш времето го освободи от теглото си. Всички лоши избори, които бе направил, бяха отменени. Поне за момента бъдещето бе изпълнено с надежда както когато бе на седемнайсет.
Момичето нагласи парното и от вентилаторите пъхна горещ въздух. Джоуи освободи ръчната спирачка, включи на скорост, но преди да потегли, се обърна към спътницата си и отново каза:
— Покажи ми ръцете си.
Очевидно притеснена, наблюдаваща го с тревога, тя изпълни молбата му.
Раните от пирони си стояха там, видими само за него, но на Джоуи му се стори, че малко са се затворили. Кръвотечението бе намаляло.
— Сега вършим правилното нещо, като се махаме оттук — обясни той, макар да знаеше, че тя не го разбира.
Пусна чистачките и потегли по пътя към Коъл Вали. Колата се движеше плавно също като преди и въодушевлението на Джоуи нарасна. Минута-две той бе в плен на тръпката да шофира, просто да шофира, както се беше чувствал като младеж. В плен на мустанга. Момче и неговата кола. Подвластен единствено на романтиката на пътя.
Тогава се сети какво му каза момичето, когато той видя форда и спря пред него шокиран. „Джоуи“ Беше го нарекла с малкото му име. „Джоуи?“
Какво не беше наред? Беше убеден, че не си е казвал името.
— Какво ще кажеш за малко музика? — попита тя с треперещ от напрежение глас, сякаш мълчанието на Джоуи и възторженото му съсредоточаване в пътя я притесняваха много повече от всичко, което и бе казал и което бе направил досега.
Когато тя се наведе да включи радиото, Джоуи я погледна крадешком. Беше свалила качулката на дъждобрана си. Косата и беше тежка, по-тъмна от нощта.
Той изведнъж се сети за още нещо, което тя каза и което му се стори странно: „Определено не си такъв, какъвто си те представях.“ А малко преди това: „Никога не си ми изглеждал странен“
Момичето завъртя бутона на радиото, докато откри станция, от която гърмеше „Гръмотевичен път“ на Брус Спрингстийн.
— Как се казваш? — попита Джоуи.
— Селест. Селест Бейкър.
— Откъде знаеш името ми?
Въпросът му я смути и тя не издържа на погледа му. Дори и на слабата светлинка от таблото Джоуи забеляза, че момичето се изчерви.
— Ти никога не си ме забелязвал, знаех си аз.
Той се намръщи:
— Да съм те забелязвал ли?
— В гимназията беше два класа преди мен.
Джоуи се озадачи от думите и и вместо да наблюдава внимателно хлъзгавото шосе, се разсея.
— Какви ги говориш?
Втренчена в светлинките на радиото, тя отвърна:
— Бях в прогимназията, а ти завършваше. Бях ужасно хлътнала по теб. Направо се поболях, когато се дипломира и замина за колежа.
Той не можеше да откъсне поглед от нея.
Пътят се изви край изоставена мина с изпочупени съоръжения отпред, които се издигаха в мрака като разпръснати кости на праисторически звяр. В страховитите им сенки поколения мъже се бяха претрепвали от работа, за да извадят на бял свят въглищата, ала вече всички се бяха превърнали в прах или бяха отишли да работят в градовете. Докато завиваше, Джоуи плавно намали на шейсет и четири километра в час толкова потресен от това, което му каза момичето, че реши да кара по-бавно.