— Никога не сме си говорили — продължаваше тя, — нямах смелост да те заговоря. Аз просто… нали се сещаш, възхищавах ти се отдалече. Божичко! Толкова тъпо звучи — добави и го погледна крадешком, за да види дали се е изненадал от признанието й.
— Не те разбирам.
— Ти мен ли?
— На колко си? На шестнайсет?
— Седемнайсет, почти осемнайсет. Баща ми е Карл Бейкър и понеже е директор на гимназията, на мен въобще не ми беше лесно. Пълен аутсайдер съм и затова ми беше толкова трудно да завържа разговор с толкова… ами, с момче поне наполовина толкова готино като теб.
Джоуи изведнъж изпита чувството, че се намира в зала с криви огледала, където разговорите бяха чудновати и нищо нямаше особен смисъл.
— Кое е толкова смешно?
— Смешно, ли?
Той намали на четирийсет километра в час, а после и още повече, докато най-накрая едва изпреварваше водата, препускаща в наводнената канавка край пътя. Буйните, черни води на поточето хвърляха сребърни отблясъци на светлината на фаровете.
— Селест, майната му, аз съм на четирийсет. Така че как е възможно да съм бил само два класа преди теб в гимназията?
Лицето и изразяваше нещо смесено между удивление и тревога, ала тя веднага даде израз на гнева си:
— Защо се държиш така? Опитваш се да ме уплашиш ли?
— Не, не. Аз просто...
— Ти се опитваш да унизиш загубената дъщеря на директора?
— Не, изслушай ме…
— Отдавна си в колежа, още ли си толкова незрял? Май трябва да се радвам, че така и не придобих кураж да те заговоря.
В очите и проблеснаха сълзи.
Объркан, Джоуи се съсредоточи в пътя. Песента на Спрингстийн свърши и водещият заговори:
— Това беше „Гръмотевичен път“ от най-новия албум на изпълнителя — „Роден да бяга“.
— Нов албум ли? — изуми се той.
Водещият отново заговори:
— Не е ли върхът? Този певец ще счупи рекордите.
— Този албум не е нов — мърмореше Джоуи.
Селест попиваше сълзите си с кърпичка.
— Сега нека чуем и още едно парче от същия албум — „Тя е единствена“ — продължаваше да дърдори радиоводещият.
Чист, страстен, ободряващ рокендрол гръмна от тонколонките на радиото. Песента носеше такава радост и удоволствие, сякаш Джоуи я чуваше за пръв път, както се случи преди двайсет години.
— Какви ги дрънка този? Парчето не е ново. Албумът е на двайсет години.
— Престани — извика Селест с гняв и болка, — Просто престани!
— Тогава непрекъснато я въртяха по радиото. Направо пощури света. Страшна работа беше тоя албум.
— Стига — вбеси се момичето. — Вече не ме плашиш. Няма да разплачеш смотаната щерка на директора.
Селест преглътна сълзите си. Стисна устни и замълча.
— Албумът е на двайсет години — настояваше Джоуи.
— Откачалка.
— На двайсет години.
Тя се сви до вратата, колкото се може по-далеч от него.
Спрингстийн продължаваше да забива.
Нещо в ума на Джоуи прищрака.
Отговорите сами се появиха. Не смееше да повярва от страх, че внезапно родилата се надежда щеше да се окаже неоправдана.
Движеха се по тесен участък от планинския път. Скалите се извисяваха заплашително на два метра над шосето. Дъждовните капки се забиваха в мустанга с яростта на куршуми.
Чистачките скърцаха — вууп-жууп, вууп-жууп — сякаш огромно сърце даряваше Джоуи с надежда и време вместо с кръв. Най-сетне той се престраши и погледна в огледалото за обратно виждане.
На мъждукането от таблото успя да зърне съвсем малко, но и това бе достатъчно да предизвика у него изумление, да го изпълни със страхопочитание и дива екзалтация. Изпита страх и радост наведнъж, Осъзна колко безкрайно странни са тази нощ и тайнственият планински път. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха ясни и чисти — а не мътни и кръвясали от годините на непрестанно пиянство. Челото над тях изглеждаше гладко, недокоснато от житейските тревоги, горчивини и от самоненавистта. Джоуи удари спирачките, гумите изпищяха и мустангът занесе.
Селест изписка и се опря на таблото, за да не се удари. Ако се движеха по-бързо, тя със сигурност щеше да излети от седалката си.
Фордът се завъртя и се понесе към отсрещната скална стена, ала отново поднесе и се завъртя в насрещното платно. Спряха на средата на пътя.
Джоуи сграбчи огледалото и започна да го върти наляво-надясно, за да види темето си, сега покрито с коса — а не оплешивяващо.