Стъпалата пред входната врата бяха хлътнали. Дъсченият под на верандата не беше виждал боя от години и когато стъпи на него, заскърца и запука шумно. Джоуи нямаше да се изненада, ако пропадне някъде в прогнилото дърво.
Къщата се бе схлупила през последните две десетилетия през които не бе стъпвал тук. Изненада се. През последните дванайсет години всеки месец на първо число брат му бе изпращал чек с доста голямо покритие, с който баща им можеше да си позволи нова къща или поне ремонт на тази.
„Къде ли е дянал парите татко?“ — помисли си.
Ключът беше под тръстиковата изтривалка, където му казаха да го търси. Макар че Ашървил доста стряскаше Джоуи, градът бе спокоен и човек можеше да остави резервния ключ за дома си на очевидно място или дори да излезе от къщата си, без да я заключва и без да се притеснява от крадци.
Входната врата въвеждаше направо в гостната. Остави куфара до стьлбището към втория етаж. Светна лампите.
Канапето и креслото не бяха същите като преди двайсет години, но почти не се различаваха от предишните мебели. Май че нищо останало не се бе променило — с изключение на телевизора, който беше толкова голям, сякаш бе правен за Господ.
На първия етаж се намираше още и кухнята с трапезарията. Зелената пластмасова маса с хромирани ръбове беше същата, на която се хранеха в детството му. Столовете бяха същите, само възглавничките бяха сменени.
Изпита странното чувство, че къщата винаги е била необитаема като запечатана гробница и че той е първото същество, нарушило след цели векове светостта й. Майка му беше покойница от шестнайсет години, баща му — едва от ден и половина, ала сякаш и двамата си бяха отишли преди незапомнени времена.
В единия ъгъл на кухнята имаше врата, водеща към мазето, на която висеше календар на Първа национална банка. Октомврийската снимка изобразяваше купчина тикви сред зелени листа. Една от тиквите беше направена на фенер с изрязани очи и уста. Джоуи отиде до вратата, но не я отвори веднага.
Ясно помнеше мазето. Беше разделено на две помещения с отделни входове. В едното бяха парното и пещта. Другата беше стаята на брат му.
Постоя известно време с ръка върху старата чугунена брава. Усещаше студенината под дланта си. Топката изскърца, когато най-сетне я завъртя.
Прекалено мъждиви и прашни, голите крушки светнаха, щом Джоуи ги включи: едната грееше над стълбището, а другата — долу в помещението с парното. Ала нито една не прогони изцяло мрака.
Не беше необходимо да слиза в мазето през нощта. Можеше да отиде и сутринта. Всъщност не можеше да се сети за основателна причина да слиза долу. Циментовият под в основата на стьлбището беше напукан, както си го спомняше, а сенките сякаш изпълзяваха през пукнатините и се издигаха по стените.
— Ехо — извика той.
Знаеше, че е сам в къщата, но все пак почака за отговор. Не последва никакъв.
— Има ли някой тук? — попита Джоуи.
Нищо.
Най-накрая изгаси лампите в мазето и затвори вратата. Занесе куфара си на втория етаж. Къс, тесен коридор, покрит със стар линолеум на сиви и жълти петна, свързваше стълбището с банята в дъното. Единствената врата вдясно водеше към спалнята на родителите му. Всъщност от шестнайсет години след смъртта на майка им баща им е спял там сам. А сега спалнята бе ничия. Вратата вляво водеше към неговата стая, в която не бе стъпвал от двайсет години.
Тръпки полазиха по гърба му и Джоуи се обърна да надзърне долу в гостната в очакване да види как зад него някой изкачва сгъналата. Ала кой ли можеше да бъде там? Всички си бяха заминали. Мъртви или заминали. Стълбите бяха пусти.
Къщата бе скромна, малка и тясна — и въпреки това за миг му се стори огромна и със скрити, никому неизвестни стаи, в които са живели непознати, стаи, в които са се разигравали незнайни драми. Тишината не беше като обикновеното безмълвие, пронизваше сърцето му като ужасяващ женски писък. Отвори вратата и влезе в стаята си. Отново у дома.
Беше уплашен. Не знаеше защо. А ако знаеше, то знанието се криеше някъде между инстинкта и спомена.
2
Същата нощ се разрази буря. Тъмнината се сгъсти и започна да настъпва срещу планините, за да се настани сред високите ридове. Небесата бяха лишени от светлина също като тягостна и потискаща ниска изба от студен камък.
Като момче Джоуи Шанън понякога сядаше край прозореца в стаята си на втория етаж и съзерцаваше късчето небе, приклещено между зъберите на близките планини. Звездите и луната, която бързо преплуваше разстоянието между планинските върхари, му бяха така необходимите доказателства, че някъде отвъд Ашървил, Пенсилвания, съществуват други светове, където възможностите бяха неизчерпаеми и където дори и момче от суровата въгледобивна провинция може да си намери късмета; да стане какъвто си пожелае, щом порасне, особено пък ако момчето бе като него с дръзки мечти и с нестихващ копнеж да ги осъществи.